сряда, 30 януари 2013 г.

Екзистенциално незначимо, но личностно неделимо

И публикация № 50...


Блогът при мен се появи съвсем не на шега. Исках много да си имам мое местенце и си го създадох в един есенен ден. И защото ми е мило и драго тук, реших, че трябва да отбележа някак повода "публикация № 50". Пожелавам си да са още много по 50 и все по-добри. Човек трябва да се стреми към повече и към по-добро, нали така? 

И за да разсея предполагаемата горчивина от предишната публикация, избрах днешната да разкаже за приятните емоции, които съпътстват пътя ми към мечтаната професия. А за десерт (накъде без него) избрах бананови мъфини, които още повече да подсладят идеята ми.

Изучавам една от най-спорните професии (според някои - занаят) в днешно време. Реално обаче повечето "престижни" професии биват подкопани - адвокати, лекари, полицаи... Вярваме ли им всъщност?

Но не може всичко да се окачествява според нечии заслуги и то в отрицателна насока. Всяко нещо си има и хубави изключения. И колкото и мразена да е журналистиката, тя е толкова и обичана. Лично аз ревностно си пазя идеята за мисия в тази професия. Заради това избрах да се занимавам точно с нея. Надявам се един ден да имам волята и възможността за реализиране на тази идея...

Но има време до бъдещето. =) Сега журналистиката все още ми разказва за себе си и сме в процес на опознаване. Усмихва ми се потайно, понякога ми удря по някоя и друга неочаквана плесница, ама е за свестяване - не заради грубо отношение. Та... разбираме се. Все по-ясни са ни взаимоотношенията, пък току-виж скоро сме си първи приятелки (надявам се искрено).

За момента досегът с журналистиката е леко плах, но пък изпълнен  много желание и амбиция. Не само при мен, виждам го и при повечето си колеги. Занимаваме се с изготвяне на репортажи, четене на новини (и писането им), създаваме собствени радио предавания - и още неща, но всеки според профила си.

Аз избрах профил "Радио", макар истинската ми страст да е писането и печатните издания. Но не се знае накъде ще ме отвее вятърът... Всеки придобит опит в момента ми е полезен. А радиото определено ми харесва. Научаваме много, грешим на моменти, но е забавно. И как да е иначе, когато за поредното предаване съквартирантката започва анкетите от моята стая - няма как, трябва да си помагаме. То не са анкети, то не са интервюта, монтажи, музика, гости в студиото, записи, пултове... Все приятни неща.

Е, има ги и "другите", по-неприятните подробности - сесията, например. Сега така ни е завладяла... Няма начин, трябва да се премине и през това. Но не се оплаквам - с готвенето си почивам от ученето.

И покрай днешната почивка, а по повод и публикация № 50, реших, че трябва да сготвя нещо. И какво да е? Самата публикация носи студентски полъх... Беше логично, че ще правя препоръчаните ми от една колежка мъфини. Габи, благодаря за вкусната рецепта!

Банановите мъфини на Габи 

 


Ще представя рецептата така, както я имам и аз.

Необходими продукти:
- 210 гр. брашно;
- 1ч. л. сода;
- 1ч. л. бакпулвер;
- 230 гр. захар;
- 2с. л. какао на прах;
- 2-3 банана;
- 80 мл. олио;
- 1 яйце.

Фурната се загрява на 180 °С.
Брашното се пресява със содата и бакпулвера, след което се разбъркват в голяма купа със захарта, какаото.
В друга купа с вилица се разбива леко яйцето, добавя се олиото и намачканите с вилица банани.
Към банановата смес се прибавя сухата и се разбърква.
Пекат се 20-25 минути.

Искам да споделя някои впечатления около рецептата.
Получават се много вкусни и ароматни мъфини. Но... Имам една забележка, която смятам, че мъничко им пречи и това е содата. Лично аз усещах вкуса й след изпичането... За това количество смес за мъфини смятам, че 1 ч. л. бакпулвер е напълно достатъчна и следващия път ще пропусна содата. Но това си е лично мое мнение, всеки сам избира.
Относно бананите - аз използвах два.

И тъй като не всичко се получава идеално с експериментите, ето какво се случи на първите мъфини, които изпекох на режим с обдухване. Явно и те бяха решили да "духнат" на някъде, но все пак са се смилили и са си останали във формичките...


За да се получат с наистина добра форма, най-добре е да се пекат на 180 °C без обдухване и за 20 минути мъфините са си идеални.



 
 За повече аромат добавих от себе си и 2 щипки канела.
Реших да им придам и по-закачлив вид, та ги поръсих с шоколадови пръчици.
За да ги "залепя" за мъфините, разтворих 1 ч. л. мед в също толкова гореща вода. С получената смес намазах отгоре кексчетата и поръсих с пръчиците.
Така хем имах украса, хем не беше глазура, която да преобладава с вкуса си.



Още веднъж благодаря на Габи за чудесната идея. Наистина мъфините са много вкусни.
Реших да ги кръстя така, защото по някакъв начин подобен тим наименования ми напомнят за детството... Мамините рецепти от Тетрадката бяха точно по този начин - отстрани винаги стоеше името на източника.
Сега и аз си разменям рецепти с колежки, та реших да продължа традицията...

Да ви е сладко!

понеделник, 28 януари 2013 г.

И никой да не ме чуе, няма да мълча!

     Защото ми писна! Омръзна ми да се подиграват явно в моите очи, в твоите очи, в очите на народа ни и на целия свят.
     Няма да говоря за родната ни държава и колко справедливо и уютно място е тя. Милата, вече яростно ридае след всеки удар по славната й история, красивата й природа и някогашния буден български дух. А дали някой ще чуе риданията й...
      Не съм тръгнала да оправям света. За съжаление, нямам вълшебно копче, което да натисна и всичко да се промени към добро. А може би е удачно копче, което с активирането си да изтрие всичко- не само мъката.
      "Не бъди такъв песимист, още си много млада, имаш много да учиш." - вероятно това ще чуя след подобна публикация. Но дали това е песимизъм? Не е ли истинската реалност това? Аз няма да говоря за нищо, което не съществува, нито ще му придавам допълнителен драматизъм. И ще се опитам да отворя очите си съвсем реалистично и да дам кураж на волята си, за да изкажа нещата със същия реализъм.
       "Мисли глобално, действай локално!" Хубава фраза, нали?
      Нямам трибуна и едва ли моят глас е толкова значим, за да бъде чут от всекиго. Но няма и да замълча, защото се насъбира, насъбира и в един момент вече търпението прелива. Дори кипи, виждайки какво си причиняваме всички ние - хората.
     Казват ни, че всеки сам трябва да поеме инициативата, за да се осъществи цялостна промяна. Правилно! Много хубаво! Но нали се сещате, че "онези горе" все пак са определящият фактор. Да, мнозинството е сила, но накрая и един човек с повече власт може да смаже това мнозинство. Историята неведнъж го е доказала.
       Всички инициативи за помощ на нуждаещите се са прекрасни като идея и със сигурност дават поне малка светлинка в мрачния живот на тези хора. Но какво става след това? Тази светлинка не може да купи ежедневния им хляб. Не издребнявам, нито съм меркантилен човек. Далеч съм от подобни разбирания. Но как да говорим за духовно развитие и душевна хармония на човека, който иска спокойно да посреща нуждите си и да осигури необходимото за себе си и семейството си, а не може? Някак нещата се усложняват.
       Вярно е, че силният дух крепи човека. Напълно съм съгласна с това. Но всяко нещо си има предел, нали? И едва ли семейство с болно дете, чиято майка просто си заминава и зарязва всичко, може да се крепи на надежда и силен дух. А какво се случва, когато това семейство впоследствие живее в съборетина, която дори не може да се нарече стая? Какво се случва, когато нямат ток, вода, храна? Какво се случва, когато болното дете пораства, става жена и носи в себе си нов живот? Ами, няколко извратени същества (та те дори не са хора) изнасилват групово младата жена, а след това захвърлят изнемощялото й тяло в студената река. И какво се случва след това ли? Момичето е с два ампутирани крака, а мозъкът й отговаря по жесток начин на случилото се. Баща й казва, че умственото й развитие е като на 5-годишно дете. Повярвайте, определено този човек не е загубил надежда, щом вярва, че е така. Защото ако 5-годишното дете вече ходи, говори, разсъждава и осъзнава в някаква (голяма) степен случващото се, въпросното момиче не може да се похвали с нищо от това.
         Може би някой ще затвори очи, защото подобни неща натъжават. Натъжават, мили мои, но това се случва не другаде, а в милата ни родина. Е, надеждата все пак не е умряла завинаги. Накрая се появи Наталия Симеонова, за да вдъхне поне малко кураж на това нещастно семейство. И не го казвам с ирония, напротив. Макар и медийна проява, въпросното предаване показва реални хора и събития и със сигурност се опитва да им помогне.
        Но да беше само това... Примерите са безброй и не ще прекъснат днес или утре. Ще продължават незнайно докога. Може би докато взаимно се унищожим, защото малко по малко натам сме се запътили.
       Но няма да остана безгласна в случая. Разумът не може да побере как някои хора ще броят стотинките си, за да не останат децата им гладни, а други ще пилеят без каквато и да е умисъл. И как ще четем, че Роман Абрамович е похарчил 5 милиона, а според други и 8 милиона, а според мен и много повече, за да посрещне Нова година, а други ще запалят кротко свещ, защото няма как иначе да осветят дома си дори и на този празник... Всеки според нуждите си, нали така!
       Е, не е точно така. Защото тези, които нямат, също искат да имат, повярвайте ми. Никак не ме удовлетворява да чета как фолк певиците знаели "и две, и двеста". Сякаш само те знаят... Но има хора, които никога не са узнали какво е да имаш въпросното "двеста", а някои и за "две" не са мечтали.
        Може би в това се крие балансът - едни да имат предоволно, а други да нямат и малко. Може би всеки заслужава това, което му се случва. Някак не искам да вярвам на това...  
        Знам, че с тези си думи няма да помогна нито на нуждаещите се, нито на нямащите, нито на страдащите. И ако е някаква утеха за мен, очите ми все пак са отворени и виждат мъката, разумът ми все пак е буден и се бунтува срещу несправедливостта, а сърцето и душата безгласно съпреживяват тези страшни страдания...
        Нека не спираме да виждаме човешката мъка, нека не бъдем безразлични към нея. И ако не можем да помогнем, поне да ценим това, което ни е дадено на нас, защото на други не е.

неделя, 27 януари 2013 г.

Историята на госпожица Салата

     Да ви представя госпожица Салата - непретенциозна, но взискателна, смела, но разумна. Да не забравяме и много разговорлива. Днес обаче й се искаше да е по-различна. Да направи нещо ново. И какво по-ново от нови запознанства?!
   Вече добре се познаваше с краставиците, доматите, марулите, репичките, лука, зелето, морковите... Даже не помнеше всичките си приятели, с които тайничко разговаряше първо на дъската за рязане, а после и в чинията... Ама то не е толкова интересно просто да те смесят с други съставки и да стоиш, да скучаеш. Е, вярно, накрая ти се радват колко си вкусен, сочен, ароматен и апетитен, но въпреки това го има и другото. Желанието за себеизява и то пълноценна.
    Та затова нашата госпожица винаги водеше пространни разговори с другарите си. И не че си бяха омръзнали, просто реши да опознае и други личности. Искаше й се някакво разнообразие. И за целта си избра орзо, зеленчуков микс, майонеза, кисело мляко, подправки и... една тайна съставка.
   Орзото го е срещала и преди, но в компанията на месо, а сега срещата щеше да е по-различна. Разговорът с него беше леко напрегнат. И как няма да е, когато цели 11-12 минути пустото му орзо се вареше доволно, а думите му едвам стигаха до госпожица Салата.
   Затова и тя бързо се прехвърли на зеленчуковия микс. Той пък беше малко дръпнат и беше необходимо известно време, за да се стопят ледовете. Все пак беше микс със замразени зеленчуци. Но горещата вана им дойде добре, та бърборенето бързо се освежи.
  Диалогът с майонезата беше много приканващ. В домашна обстановка, с домашни приготовления - всичко по реда си. И накрая - един чудно вкусен разговор.
   С киселото мляко приключиха бързо. По едно "здравей" и право към подправките. Там нашата госпожица се задържа малко повече. Чудеше се коя от всички да си избере. Не знаеше дали иска нещо познато, или търсеше нови и по-екзотични запознанства. Е, избра нещо средно, за да няма недоволни. Черният пипер и солчицата я приветстваха по нашенски, а джинджифилът пристъпи тежко-тежко, та той е така прехвален - как да е иначе, и пикантно й се усмихна. Тя приветства всеки един от тях, но й липсваше нещичко... Какво ли беше то?
   Даа, тук се намеси тайната съставка. С него се беше засичала из разни питки, банички, панировки, че дори и десерти, но лично не се познаваха. Е, запознаха се. Нашата госпожица така се впечатли от сусама, че реши да го покани и за следваща среща. Кога щеше да е тя - май никой не знаеше...
   И след толкова срещи им се отвори такава сладка приказка... Хубаво се смесиха и резултатът беше наистина изкушаващ. Вкусен, различен и цветен, приканващ за дегустация.
     Най-доволна беше госпожица Салата. Убеди се, че експерименти са необходими и се закани, че честичко ще се осмелява и занапред.

Дойде ред да ви запозная и вас с въпросната госпожица. =)

 

Салата с орзо и зеленчуци

 


Необходими продукти:
- 150 гр. орзо (или друг вид паста);
- 200 гр. замразени зеленчуци;
- 1 яйце;
- 1 к. ч. олио;
- 1 к. л. лимонов сок (около десет капки);
- 1 с. л. кисело мляко;
- 2 щипки черен пипер;
- 2 щипки сух джинджифил;
- сол на вкус;
- 2 с. л. суров белен сусам.

Орзото се сварява, както е описано на опаковката. В моя случай го варих в литър подсолена вода за 11-12 минути. След това се прецежда в гевгир и се облива със студена вода. Отново се отцежда хубаво и се смесва със сварените зеленчуци (готов зеленчуков микс от царевица, моркови, грах и броколи на кубчета).
От яйцето и олиото, с помощта на пасатор или миксер (при миксер се използва само едната бъркалка, за да има само една посока на въртене при разбиването) се прави майонеза. Слага се и лимоновия сок, както и сол на вкус.
От домашно приготвената майонеза слагаме около 10 с. л. към салатата, а след това и лъжицата кисело мляко. Разбърква се добре и се добавят подправките. Накрая се слага сусамът, който има за цел съвсем леко да загатва за себе си без да е натрапчив.
Оставяме в хладилник поне за час-два, за да може салатата хубаво да се охлади и да поеме всички вкусове.



Орзото е много сполучлива съставка към подобни салати. Имам и една друга вариация, но някой друг път за нея.

Конкретно тази идея видях преди доста време в блога "Кулинарни мисли и разни други неща".

Но аз отново реших да експериментирам и да направя моята салата с паста и зеленчуци.

Малко нескромно, но ми се ще да похваля майонезата си - получи се много вкусна. Дори успях да си намажа на филийка и... Чудно, имаше вкус на истинска майонеза, а не като тази от магазина.





Получава се вкусна салата, която е засищаща и без проблем може да бъде и основно ястие. Относно подправките - не се ограничавайте. Просто при мен госпожица Салата си избра конкретно описаните по-горе в рецептата. =)




























Ако все пак решите да си приготвите това угощение, надявам се да останете доволни от крайния резултат. Аз пък ще се насладя на компанията на горещо какао и хубава музика, с които да релаксирам след днешния първи изпит от зимната сесия...

петък, 25 януари 2013 г.

Може и по-добре...

Точно това ми идва на ум в момента, като се сетя за днешното изпълнение. Все пак го намирам за успешно, а да не говорим какъв вкус има... Наистина се получи много, ама много вкусен и ароматен десерт. За първи път усещам така ясно аромата и вкуса на маслото без да е натрапчиво, че даже и да ми хареса (не съм най-големият почитател на маслените истории).
И все си мисля, че може и по-добре. Как да е иначе, когато снимките на Ивана от "С нож и вилица в ръка" лееко се разминават с моите. Имам предвид снимките на това чудно италианско сладко нещо, наречено кростата. Използвах продуктите от една рецепта, инструкциите за изпълнението следвах от друга, защото бяха по-подробни, а по думите й, тестото при нея винаги е едно и също.

Иначе кростата при мен си има история. Бях си харесала десерта именно при Ивана, от блога й въобще научих за него. Споменах за идеята на приятелка, която живее в Италия. Тя похвали кростата и каза, че е много вкусна.
Потърси в интернет, даже е силно казано "потърси". Първата открита рецепта й напомняше на това, което беше опитала (домашна кростата със сладко от ягоди) и обеща да ми я преведе от италиански. Но докато аз се наканя да приготвя сладкиша, тя вече беше опитала преди мен и... И последва разочарование. Не се било получило нищо. Ами сега? Та тя поне има с какво да сравни, а аз нито съм виждала италианска кростата на живо, нито съм опитвала.

Кростата със сливов мармалад



След провала й (тя твърди, че просто "не е по сладкото") реших да се доверя на човека, от който научих за десерта. Отново навестих виртуалното местенце на Ивана и ето това беше краят на умуването ми: "Струваше ми се много трудно да направя кростата ( типичен италиански сладкиш). Първия ми опит беше катастрофален :) и си казах няма и да опитвам повече. Роби обаче беше настоятелен да изпробвам рецептата на майка му :)) ..... и ето резултата :)) Роби усмихнат до уши и кростатата изядена почти наполовина:)))".
Доверих се на думите й, следвах рецептата от италианския първоизточник и се започна. 
Тъй като една съставка смених, а следвах и малко по-различен ред при приготвянето, ще напиша рецептата (оригиналът е при Ивана).

Необходими продукти:

- 100 гр. масло (малко по-малко от стандартно пакетче масло от 125 гр.);
- 120 гр. захар (когато имам проблем с грамажите, използвам помощта на Супичка, така че 120 гр. захар са 6 с. л. без връх);
- 1 яйце;
- 1 с. л. вода;
- 1/2 пакетче бакпулвер;
- щипка сол;
- 250 гр. брашно (това са 25 равни супени лъжици брашно);
- сливов мармалад за намазване.

Маслото трябва да омекне на стайна температура. След това с помощта на бъркалка хубаво разбиваме маслото със захарта. Следва яйцето, а после и лъжицата вода. Отново разбъркваме добре, а после прибавяме и бакпулвера. След него идва ред на щипката сол и брашното, което добавяме постепенно, като периодично бъркаме.
Искам да допълня, че всички продукти са точни като количество (дори и брашното) и се получава много приятно за работа тесто, което е меко и еластично (напомня на тестото за локумките).
Готовото тесто престоява половин час в хладилник. След това се разточва на тънка кора и се прехвърля в намазнанена и набрашнена (аз само намазних, защото използвах силиконова форма) форма. Надупчва се на места с вилица, намазва се с някакъв мармалад по избор, а отгоре се правят лентички от останалото тесто.
Пече се в предварително загрята на 180 °C фурна до леко зачервяване. Изважда се и готовата кростата се поръсва с пудра захар, докато е още топла.

Общо-взето всичко беше наред. Най-голяма трудност срещнах с разточването и не защото не мога да го направя (не ми е за първи път все пак), а защото нямам точилка. Така е, вкъщи си имам всичко необходимо, но тук в квартирата някои неща липсват. И точно когато ми потрябва, се сещам, че пак ще се мъча с бутилката, която ми създава куп неприятности. Получават ми се вдлъбнатини (защото самото шише има неравности отдолу), има белези от букви и цифри... Ама така е, ако етикетът мога да премахна, то формите на самото стъкло не поддават на вода и търкане.
Както и да е, не се оплаквам. "Доразточих тестото" с пръсти, така че ако някой е в моето положение, да не се плаши, пак се получава. С лентите отгоре не се справих (там вече си ми трябваше точилка) и така се появиха импровизираните звездички...
Но тук имам едно чудене, на което мисля, че открих отговора. За вкуса нямам никакви забележки. Но ми се искаше и моята кростата да е така бухнала като на Ивана. При мен се получи по-тъничка. Предполагам, че формата ми е по-голяма и съм разточила тънка кора, та затова.
Ванче, чакам да се включиш със съвет и ако това е причината, следващия път ще направя двойна доза, за да имам пухкава кростата като твоите (в списъка следва тази с бананите).


Все се чудя дали си внушавам, или има подобно нещо, но някак вкусът на сладкишите сякаш се променя от силиконовите форми. И то не към добро... Другите явно не усещат, но при мен положението е различно. Самият десерт си има чудесен вкус, но някак се усеща и друг, който е по-странен (добре че вкъщи си готвя в нормални съдове).

И да вметна едно обръщение: Ето, приятелко, виж, че кростата се получава. Опитай пак, но по ТАЗИ рецепта!

След всички обяснения искам сърдечно да благодаря на Ивана за чудесната рецепта. Много богат вкус и аромат, който си струва усилията (а те не са много)!



четвъртък, 24 януари 2013 г.

Бунтувайте се разумно и с умисъл

Младостта е доста противоречив период. За някои хора е катализатор на всякакви емоции и събития, за други е пълна летаргия, за трети е постоянно негодувание. А може би са просто поредните изминали години от живота? Не, определено не са. Нищо не бива да е "просто", "поредно" и "изминало". Трябва да е сложно, за да провокира, да е първо по рода си, за води до нови и непознати страни на битието, да е предстоящо и изживяно, за да е имало смисъл. А всяко нещо има смисъл, зависи дали човекът е достатъчно буден, за да си го създаде.

И ако всеки човек е индивидуалност, различен, уникален, единствен по рода си (само колко (не)заслужени хвалебствия), то представителите на периода "младост" някак си приличат. 

Всеобщо е схващането, че младежите се бунтуват, изразяват ясно несъгласието си, постоянно търсят, а още повече имат мнение за всичко. Изобщо младежките години са белязани от активност, която всъщност е доста напудрена и нереалистична.

Със сигурност има млади хора с будна съвест и будно гражданско съзнание. Още по-хубаво ще е и личното им съзнание да не е приковано от вечен сън... Но ако ги има тях, има ги и тези, които са точно обратното и настойчиво си приписват незаслужени качества. Защото ако вечно негодуваш срещу родителите си, срещу обществото, срещу държавата, срещу лошия свят, срещу себе си - ами това няма да промени нищо. Важно в случая е действието, но разумното действие, подкрепено с умисъл.

Не бива нещата да са самоцелни и безпричинни. Да, приятно е изживяването от неочакван добър резултат, но кой гарантира подобен изход от ситуацията? Невинаги късметът спохожда чакащия го. Затова е необходимо да се предприемат обмислени действия и разумно да се подходи към разрешаването на даден проблем. Може да отнеме време, може да са необходими безброй усилия, но така трябва. Не просто да се бием в гърдите, а да покажем, че наистина можем.

И за добро или лошо младежите сякаш са по-активната част от обществото. А защо ли? Причината в случая не е определяща. Важен е последвалият изход. И за да не разчитаме на късмет, нека предварително премислим всяко ДЕЙСТВИЕ и подходим към него с (полу)ясен разсъдък.


сряда, 23 януари 2013 г.

И полезното е вкусно!

Особено що се отнася до тиквата - безспорно полезен продукт, които съчетава тези си качества с чуден вкус. Само който обича тиква може да го потвърди.
И все съм се чудила защо има хора (и никак не са малко), които дори не искат да опитат, ако разберат, че в ястието има тиква. Да, въпрос на предпочитания, както с всяко друго нещо. Но този плодов зеленчук нито има някакъв остър аромат или вкус, нито причинява смущения в организма. Но... няма да караме никого насила. Насила хубост не става - така си е! Който не обича, да не хапва. А за любителите на първоизточника на приказната каляска предлагам едно вкусно кремче, което няма нищо вредно в себе си. Че даже е вкусно и напълно противоречи на разбирането, че полезните неща не са така вкусни като вредните.

Здравословен тиквен крем

 

Тази идея за тиквен крем видях на много места в интернет, а лятото идеята за нея ми подхвърли един от колегите ми в суши бара, където работех. Така че той е първоизточникът - благодаря, Вальо!

Необходими продукти:
- около 500 гр. сурова тиква;
- 1 к. ч. вода;
- 1 ч. л. мед;
- 2 щипки канела;
- малко орехчета за украса.

Сваряваме тиквата с 1 к. ч. вода за около 15 минути на умерена температура (не бива котлонът да е загрят на максимум). След това я намачкваме/пасираме. Добавяме меда и канелата и разбъркваме хубаво. Поръсваме с орехчета и оставяме в хладилник, за да изстине.

Моята тиква беше от тип "цигулка". Имах замразена и използвах нея - не беше проблем. Оставих да се размрази и после си я сварих. Медът е само 1 лъжичка, тъй като тиквата си беше достатъчно сладка и той е по-скоро допълнение към здравословната комбинация.
От това количество излизат само 2 порции, така че смело увеличете дозата за вкусното кремче.






Първоначално нямах намерение да пиша публикация за този десерт. Просто ми се хапваше сладко и реших, че трябва да й дойде редът на тиквата от фризера.
Но взех, че се вдъхнових и му отдадох малко повече внимание. За моя изненада се оказа и фотогенично кремче, та заслужено си получи снимките.



































Определено си заслужава да се опита, а аз със сигурност ще го правя отново!






вторник, 22 януари 2013 г.

Дойде им редът най-накрая

Моментът на слава на ароматните картофки. Толкова често ги приготвяме, откакто видях рецептата при Роси тук, а все не ми остава време за снимане. Причините са две и... никак не са оправдание. Или желанието за снимка е по-малко от желанието да си ги хапнем, или навън вече е тъмно и фотоапаратът ми болезнено страда от липсата на добра естествена светлина.
Е, да, но все някога щеше и на тях да им дойде редът. И се случи днес. Пак бяха толкова ароматни, пак бяха така вкусни, но имах и време да ги щракна. А как ми се усмихваха от чинията... Лукаво ме приканваха да ги хапна, но издържах на изкушението!


Ароматни картофки

 













Както казва и Роси, нищо ново под слънцето не са тези картофи.
Е, не са, но пък аз не бях опитвала точно такива преди. А вече съм им ревностен фен - хем са лесни, хем са здравословни, хем са страшно вкусни. Най-важната подробност, разбира се, са подправките. Все пак приготвяме ароматни картофи, нали така? Тогава нека ястието ни изобилства от аромати!

Необходими продукти:
- около 1 кг. картофи;
- 1-2 с. л. студена вода;
- 3-4 с. л. олио или зехтин;
- черен пипер, къри, шарена сол, сушена мащерка, малко сол и в случай на наличност - балканска ръсеница.

Това е моят вариант за подправки. Изпълнението е същото, както е по рецептата на авторката. С тази разлика, че аз използвам лъжица за разбъркването, не действам с ръце. Не за друго, ами в съда, в който смесвам всичко, остава мазнина с подправки, която след това обирам и поливам с нея картофките - все пак това дава вкус на ястието. Водичката слагам в тавата, където ще пека.
Следват картофите, алуминиево фолио и загрята на 200 °C фурна. Печем около 20-25 минути, махаме внимателно фолиото, така че да не ни изгори парата, и запичаме на същата температура още десетина минути - докато картофите се зачервят леко.


Може да се експериментира и тук. В зависимост кой какви предпочитания има откъм подправки. При мен важи правилото на любимия детски герой - колкото повече, толкова повече. Прозорлив е Мечо Пух, няма две мнения. =) 

Като се замисля, това са ми любимите рецепти - които позволяват свобода в кухнята и импровизации в съставките. Тогава всичко е много по-истинско, защото човек влага частица от себе си, за да създаде своето си творение. А ако резултатът бъде одобрен и от другите гладни хора вкъщи, тогава всичко е било правилно подбрано и получава заслужена усмивка.


понеделник, 21 януари 2013 г.

Обичайното с обич

Ами, да, обичайно е, защото го приготвям за братовчедките си всеки път, когато се връщат в България. Харесват го много, а за мен е истинско удоволствие да им направя този малък жест. Едната дори ми подхвърли "Ама защо се занимаваш сега с украса?"... Как защо, защото за мен е толкова приятно - нали е за вас. И когато знам, че им харесва и си го хапват с такова желание, моето вълнение около приготовлението е огромно. Всеки път крокодилът е неизменен спътник на завръщането им (макар и за няколко дни).

Крокодил от тесто

 

Идеята имам от преди доста време (3-4 години, може и повече...). Източникът беше руски сайт, който в момента не откривам.
Там крокодилът е с друг вид плънка, а тестото е с мая. Моят крокодил е изменен, но така си го харесваме много.

Необходими продукти за тестото:
- 250-300 гр. кисело мляко;
- 1 ч. л. сода бикарбонат;
- 1 яйце;
- 1/2 ч. л. сол;
- 1/2 ч. л. захар;
- 1 ч. л. олио;
- 1 ч. л. оцет;
- брашно за меко тесто (около 500 гр.).

Смесваме киселото мляко със содата, за да шупне. След това добавяме яйцето и разбъркваме. Следват солта, захарта, оцета и олиото. Започваме да прибавяме малко по малко брашното до получаване на меко тесто, което да може да се разточи.
Разточваме тестото във формата на правоъгълник и процедираме по ето тази схема - http://www.buterkrokodil.bg/pages/about-buterkrokodil . Разликата при мен е, че заделям малко тесто и за опашка, която правя във формата на фитил - навивам две цилиндрични парченца тесто в едно.

Необходими продукти за плънката:
- месо;
- печени червени чушки от буркан;
- кисели краставички;
- малко сирене;
- малко кашкавал;
- малко топено сирене;
- чесън;
- щипка черен пипер.

Плънката в оригинал няма нищо общо с моята. Но аз импровизирах още първия път и опитът се хареса. Затова си приготвям именно нея.
Точно количество на продуктите няма - всичко според вкуса и предпочитанията.
В моя случай - режа на малки кубчета приблизително 200 гр. месо (най-успешна е комбинацията с пушено пилешко месо), 100 гр. печени червени  чушки, 100 гр. кисели краставички. Към тях добавям около 50 гр. настъргано сирене и по 50 гр. кашкавал и топено сирене, нарязани отново на кубчета. Следват две-три скилидки наситнен чесън и щипка черен пипер.
Всичко се обърква добре и се прибавя като плънка към крокодила.

Допълнения:  пробвала съм и тесто с мая, но самият крокодил бухва повече и се получава по-безформен (затова се доверявам на рецептата за содена питка на чинка ми). Нямам кухненска ножица, с която да направя реалистичните допълнения към животинчето, но за тази цел си правя малки тестени пирамиди, които да наподобяват бронята му. Очите правя от две резенчета маслини (маслини може да се добавят и към плънката).

Ами, това е прословутият ми крокодил. Правихме го с каките дори като бях при тях в Англия... От личен опит - и българският климат му влияе добре, и този на Острова. =)

Самият крокодил е своеобразна затворена пица и по мое мнение търпи всякакви изпровизации. Важното е да се приготви с желание, а с още по-голямо да се изяде. А за тези, които не искат да се захващат с подобни оформления, могат да опитат и вариант със змия - също изпробвано лично.

При мен и този път не липсваше желание за приготвянето му, но май липсваше желание за снимки... Просто исках да го направя и да им го занеса. Затова и използваната в публикацията снимка е толкова архаична - от преди 2 години и снимана с телефон. Да приемем, че все пак се разбира за какво става въпрос...

Да ви е сладко!

вторник, 15 януари 2013 г.

Бъди търпелив, за да осъзнаеш истината

Животът е труден и ти забива неочаквано нож в гърба. Съвземаш се бавно. Мъчно изкачваш стъпалата до повърхността. Едвам поемаш въздух със залинелите си дробове, а болезненият лъч светлина съвсем леко се провира през закърнелите очи. И все пак се изправяш, изтърсваш праха от себе си и бавно, но уверено, продължаваш към следващото изпитание...
Описаната картина не е никак приятна, но със сигурност рисува голяма част от представите на някои хора за света. Да, светът е разнообразен, цветен, но това не означава, че разнообразието му се ограничава до всички нюанси на бяло, черно и сиво... Все пак има и по-топли цветове, които разведряват тъмнината и внасят частица надежда...
Безспорно всеки сам прави изборите в живота си. От това какви дрехи да носи, през това в какъв дом да живее, до това в какво всъщност да вярва. И не на друг, а наш е изборът как ще възприемаме света около себе си, какво ще извлечем от него и какво ще дадем от нас самите.
А има много какво да дадем - доброто възпитание, например, дори благата усмивка. А даровете, които ни се предоставят безплатно? Та ние толкова често ги подминаваме без дори да забележим, че все пак ги има и са точно за нас...
Вероятно и аз пропускам много от тези дарове, но някои от тях съм открила и ревностно пазя. Точно такъв дар е обичта ми към близките хора. Тези, които осмислят делата ми и които изпълват съществованието ми с такава радост...
Няма да изреждам имената им - това няма никакво значение в случая. Защото всеки сам трябва да открие тези хора и да им се посвети - да им дава и да взима от тях, да се учат взаимно.
И не защото моите представи се ограничават само до тях, а просто защото утре ще ги видя... след около година и половина, след изминато разстояние от хиляди километри, но и с толкова мили чувства - моите любими братовчедки. Не просто искам да ги видя... И ако можех, бих прекарала възможно най-много време с тях, но обстоятелствата определят друго. Да, някога бяхме постоянно заедно, но тогава ни делеше просто една бетонна плоча - аз бях на единия, а те на другия етаж. Е, сега отново сме на една и съща територия - на континета Европа, но определено не сме така близо (за мое огромно съжаление).
Не натрапвам чувствата си към тях на никого. По-скоро ми се иска да предизвикам изблик от емоции, който да обгърне всички обичани хора. А повярвайте, имаме голяма нужда от тях, те от нас - също.
И макар да знам, че до утрешния ден ще броя всеки изминал час, ще горя от нетърпение да ги видя и ще запазя дълбоко в себе си всеки момент, прекаран с тях, дните заедно ще преминат светкавично бързо... Всеки път е така - дали ще са 3 дни, 5 дни, седмица, десет дни, две седмици - никога не са достатъчни.Но пък са истински и незабравими.
Разстоянието е болезнена подробност. За добро или лошо все повече българи са се уверили в това... Но така си избира майка България - не обича децата си и те й обръщат гръб, търсейки доброто другаде.
Но колкото и болезнено да е, разстоянието учи - най-вече на търпение и на осъзнаване. Търпение, което ти помага да дочакаш желаното и осъзнаване, което преоткрива красотата му.
Любими мои каки, дори и на 70 години, пак ще сте моите каки. И макар сега разстоянието да е пречка, аз знам, че скоро (подчертавам скоро) то няма да е фактор. =)

петък, 11 януари 2013 г.

Казана дума - хвърлен камък

Ами, да, казах, че ще приготвя това ястие и трябваше да го направя. Първо, камъкът вече беше хвърлен, второ, звучеше ми толкова вкусно, че не исках да подмина с лека ръка. Има и още една подробност - рецептата имам от мъж, а те нали държат на думата си, на "мъжката дума". Та и аз трябваше да удържа на казаното - сторих го. "Женската дума" не е с по-малка тежест, да знаете! =)
Извън шегата искам сърдечно да благодаря на човека, който ми представи тази вкусотия. Обещах му, че публикацията след това ще посветя на него. Е, той каза, че не е автор на рецептата, но пък ако не беше той посредникът, едва ли щях да чуя някога това звучно име (ще узнаете какво имам предвид). И в негова чест, а също и на една любимо занимание - шахмата, днес приготвих обещаното. Да видим как ще се изкаже един майстор на спорта за него (да, в шахмата моят посредник е майстор на спорта).

Яйца по мускетарски



Защо по мускетарски ли - нямам идея. Може би така заглавието е много по-интригуващо. А може би завитите на руло омлети/палачинки напомнят за извитите мустаци на мускетарите... Нямам представа.
Първо ще представя рецептата, както я получих аз, а после ще отбележа някои мои впечатления около нея.

Необходими продукти:
- 5 яйца;
- 1 бурканче мариновани гъби – около 200 гр.;
- 1 връзка магданоз;
- средата на половин - един сух хляб;
- 1 щипка сода бикарбонат;
- 1 скилидка чесън;
- черен пипер, чубрица и сол на вкус;
- доматено пюре.

Начин на приготвяне:
Разбъркват се яйцата и се слагат подправките (без чесъна и пюрето - те са за накрая). След това се правят трохи от хляба. Трохите се прибавят към яйцата. Следват и наситнените гъби. Получава се смес като за палачинки. След това се добавя щипката сода и се оставя малко да отлежи.
От сместа се правят "палачинки" (в тиган). Стават между 4 и 6. Навиват се на руло и се нареждат в тавичка. Заливат се с доматеното пюре и чесъна, така че да се покрие всичко. Ястието се запича за около 15 минути при температура от 150 °C.

Сега да споделя впечатленията от рецептата и приготовлението й.
Малко ме озадачи количеството хлебни трохи и реших да изпробвам не с цял хляб, а с половин. Нямах стар. Купих си пресен, като отделих средата на половината от него (целият беше 650 гр.). Смлях средата на всяка филийка с блендер и така получих трохите. И защото моите бяха пресни, а не сухи, трябваше да ги изсуша. За целта следвах ето тези инструкции.
Когато бях разбъркала всичко, прибавих и охладените трохи. Получи се доста гъста смес.

Ето така изглеждаше.

Изрично попитах източника си дали не съм объркала нещо, или пък дали не се добавя мляко, сметана - не, не се добавя нищо и това е гъстотата, която трябва да се получи.
Искам да спомена и за гъбите. Когато ги купувах, на бурканчето пишеше 290 гр., а в долния десен ъгъл допълнително беше отбелязано, че количеството на самите гъби (без маринатата) е 130 гр. Аз използвах мариновани печурки - и вкусът им, и количеството се вписаха в рецептата.
Най-голяма трудност срещнах с получаването на своеобразните палачинки. Установих, че е необходимо олиото в тигана да не е много горещо, за да имам време да разнеса хубаво сместа (все пак е гъста и не се разстила като при нормална палачинка) преди да е започнала да се готви.


Подправките - аз използвах 1 щипка смлян черен пипер, 2 щипки смляна сушена чубрица, 1 щипка сол (доматеното ми пюре е домашно приготвено и в него също има сол) и по-малко от 1 (да кажем половин) щипка лют червен пипер. Освен това добавих не 1, а 2 скилидки чесън към доматеното пюре - въпрос на вкус. А пюрето като количество при мен беше около 300-350 гр.
Моите "палачинки" излязоха 4. Пекох ги 15 минути на оказаните градуси, но след това увеличих фурната на 250 °C - исках да се запече още малко отгоре, но да не се суши продължително във фурната. За целта 5-8 минути са достатъчни.

Ами, това са яйцата по мускетарски. Изключително вкусни. Е, да, самото изпълнение на рецептата отнема време, но при добро желание всичко се получава, а резултатът е чудесно домашно приготвено ястие. 
И още нещо - мисля, че ще се получи добре, ако самите "палачинки" бъдат намазани с чесновото доматено пюре и отвътре, а после и отгоре (просто е много вкусно...).

И тъй като вчерашната публикация беше за месоядни хора, нека тази да е и за вегетарианците. А ако някой се е засегнал от словоизлиянията ми, ето един опит за кулинарна картина, който да ги омилостиви.









И ако трябва да съм сериозна, нямам нищо против разбиранията и поведението на когото и да е. Както казах, всеки прави свободно своя избор. Така че - избирайте, разнообразието е голямо, а свободата - безценна!














След всичко казано до тук, искам да допълня и нещо последно - но не по значимост.
Публикацията посветих на човека, който сподели рецептата си за любимо ястие, но бих искала да честитя и рождения ден на баща ми и да му пожелая най-вече здраве и щастие, за да има сили да продължава все напред. Сигурна съм, че това ястие би му харесало, но разстоянието пречи да го опита...
Да ви е сладко (солено)!

четвъртък, 10 януари 2013 г.

Разочарование за вегетарианеца

Толкова ми е вкусно това ястие, че направо трябва да разочаровам вегетарианците... А те стават все повече около мен. И се чудя, и се мая защо е така... Няма как да не се съмнявам, че едва ли не е модерно, защото макар и от някаква идеологическа, етическа и каква ли не "ическа" точка, факт е, че в момента почти всеки познава поне един вегетарианец. Хайде, замислете се сега дали и преди беше така? Ами, аз не помня подобно чудо. Разбирам, някои хора може да имат алергия, непоносимост и т.н., но... в повечето случи е "ическата" причина.
Не искам да обидя никого с тези си думи. Това е мое мнение. А всеки има право на избор, нали така?
Просто не мога да възприема как цял живот ще си обичал вкуса на месото и изведнъж вече ти се повръща дори от миризмата на пилешко... Чакай де, та това да не е телешко или свинско шкембе (макар че аз си харесвам шкембе чорбата, да няма недоразумения) и да усещаш нещо неприятно, витаещо из кухнята?
"Пфф, гади ми се като видя месо. Пфф, повръща ми се само като го помириша. Пфф, най-мразя да ме целуне някой и да е ял преди това месо." - да изреждам ли още? Цветущите фрази са доста, повярвайте ми. Същата история като с всеки модерен израз при дадено състояние - или сме в едната крайност, или в другата. Пък колко било хубаво това, пък колко било противно другото... Пък безбройни заместители на месото, пък всякакви био храни, които ти мътят мозъка, а собственикът на магазина, от който ги купуваме, е безкрайно щастлив, пък билкова кръв. Какво ли не чух вече, а колко ли още ще чуя и видя.
Сега да не скочат срещу мен всички поддръжници на здравословното хранене. Стоп! Аз не отричам био храните, отричам названието "био" и космическите им цени. Защо една храна да има по-специално название, ако това е истинската храна? И вместо да купувам "био яйца от щастливи кокошки, отгледани на свобода", да си купя просто яйца, а другите - ГМО и тем подобни, да бъдат назовани като "изкуствени" или "вредни", или както искате. Нека някой ми каже, че био краставиците и доматите в някоя верига супермаркети са по-"био" от тези в планинското дворче на някоя баба. Ами, тц, няма такъв вариант. Пределно ясно ми е, че е невъзможно да ходим всеки ден до планинското дворче на бабата, но защо да изопачаваме истинското и да го окачествяваме като... "био". Заради пари, нали това ще е отговорът? Е, да, ама нека не мърсим всичко с тях. Точка.
Отклоних се мъничко, ама ми е болна тема тази с био храните. Да ви представя сега негово величество....


Свинско месо с червено вино 

 


 Необходими продукти за 2 порции:
- 500 гр. свинско месо;
- 1/2 глава лук;
- 50 гр. червено вино;
- 50 гр. вода (студена);
- 1/2 ч. л. смлян черен пипер;
- 2 щипки сушена чубрица;
- 1 щипка сушена мащерка;
- 1-2 щипки сол (аз сложих около 1 ч. л. и беше в повече после).

Начин на приготвяне:
Измиваме свинското месо със студена вода (това е важна стъпка), нарязваме на парчета и слагаме в стъклен съд тип "йена глас". Нарязваме си лука на полумесеци и го добавяме при месото. Следват подправките, виното и водичката. Разбъркваме хубаво, слагаме капака на съда  и след това - във фурната. Включваме я на 180 °C и печем за около 1 час и половина. След това махаме капака и печем още около 10 минути (на около 200 °C), за да се зачерви леко месото.
Накрая - похапваме си с най-голямото удоволствие, което никой вегетарианец не може да изпита.

Не помня да съм взимала рецептата от някакъв сайт или пък друг източник... Правих я за първи път преди около година, сега повторих, като обогатих с подправки като чубрица и мащерка. Все така прекрасно е на вкус - крехко, сочно и ароматно (без да е тежко и мазно).

В заключение искам да кажа, че нямам против вегетарианците. Имам против това да следваш каквото и да е без ясна цел просто защото много хора го правят. Това е, бъдете себе си. =)
 

Свеж полъх на... портокали

Продължавам на портокалова вълна, но с нещо по-лекичко... Още щом го видях, знаех, че го приготвя скоро (ами, на следващия ден). Автор на рецептата е Гисчо, а самата рецепта може да видите тук . 
Определено бяхме много доволни от резултата. И как няма - кремчето е така вкусно и освежаващо. Благодарности на авторката за споделеното!
Честно да си призная, тази вкусотия ми напомня страшно много за лятото... Десертите с кисело мляко са ми много любими, защото не са натрапчиво сладки (не че имам против пресладките неща =) ) и така ефирно допълват вкусовете си с останалите съставки. Всичко на мястото си и нищо излишно или в повече. Такава е и една торта с кисело мляко - и нейният ред ще дойде отново.
Та да се върна на темата за лятото... Дали защото тогава се хапват повече подобни десерти, или просто тайничко мечтая за морски изгрев, който точно тогава те кара лекичко да настръхнеш от хладния бриз, или за морския залез, който те обвива в нежната си прегръдка, спотаена в безброй ярки цветове и мека топлина... Май доста се размечтах... Но пък е хубаво човек да мечтае, нали така?


Портокалов крем с кисело мляко и шоколад















Няма да преписвам една и съща рецепта - не виждам смисъл в подобно начинание. А и авторът заслужава отделеното му внимание.

Иначе и тук си позволих да добавя нещо "мое".  Следвала съм всяка стъпка и съставка, посочена от Гисчо. Но реших да добавя и... шоколад. Е, накъде без него?
Не прекалих обаче, все пак кремчето е портокалово и исках да усетя вкуса и аромата на цитруса. Така че настърганият натурален шоколад в сместа (не повече от 1-2 ч. л.) беше просто закачка.




И друг път съм желирала кисело мляко - харесва ми като идея и вкус. За комбинация с цитрусов плод не се бях замисляла... Но човек трябва да експериментира - особено в кухнята. Резултатът понякога е неочаквано добър, а повторението - сигурно.
Да ви е сладко!

събота, 5 януари 2013 г.

Предродилни емоции

Предстоеше ни приятна среща с двама младежи, бъдещи родители. Познавам лично само таткото, но с майката все още не се бяхме виждали. И въпреки това се вълнувах ужасно много...
Когато бях по-малка и някоя позната станеше майка, не ми правеше особено впечатление. Просто жената беше на годините на майка ми или малко по-малка и някак всичко беше естествено. Сега не е неестествено, напротив. Но вече майките са мои връстнички или момичета само с няколко години по-големи от мен. И колкото всичко да е познато и съвсем естествено, чувствам се странно. Някак неусетно пораствам и нещата, които преди съм считала за "работа на големите", сега се случват на хората от моето поколение.
Такъв беше и днешният случай. Бъдещата майка е само с 5 години по-голяма от мен, на толкова е и една от любимите ми каки. Е, как да не се чувствам странно... Как да не се замислям, че вече малко или много съм по-голяма и подобни неща ще се случват все по-често... И въпреки това все още ми е нетипично, кара ме да се чувствам сякаш тепърва прохождам и преоткривам заобикалящия ме свят. Но животът е такъв - странен, цветен, познат, изненадващ, интригуващ... Живот.
И заради вълнението, което ме беше обхванало от предстоящата среща, а и заради страстта ми към готвенето, реших, че задължително трябва да приготвя нещо за хапване, което да им занесем с усмивка.

 

 

Портокалов кекс с шоколад

 

 

Като основа отново използвах рецептата за кекс без яйца на Рени55 от форума на бг-мама. Освен че съм предоволна от резултата, който винаги получавам (с изключение на един-единствен път, когато реших да удвоя дозата и кексът не се изпече добре и не бухна достатъчно), кексът не съдържа яйца и ако майката има проблем с това, кексът нямаше да попречи.

Необходими продукти:
- 2 к.ч. кисело мляко;
- 1 ч.л. сода бикарбонат;
- 2 к.ч. кристална захар;
- 1 к.ч. олио;
- сокът от половин портокал;
- кората на един цял портокал;
- няколко малки резенчета от плода;
- 5 (или 5 и 1/2) к.ч. брашно;
- 3-4 блокчета натурален шоколад за готвене;
- 1 блокче бял шоколад;
- около 1 ч.л. олио за шоколада.

 Начин на приготвяне:
Слагаме киселото мляко в купа, разбъркваме и добавяме содата. Разбъркваме отново и оставяме малко, за да шупне. След това добавяме захарта и хубаво ги смесваме. Следват олиото, кората от портокала, сокът от едната му половина - отново бъркане. Накрая добавяме брашното - до получаване на хомогенна смес като при кексово тесто.
Намазваме леко формата за печене с олио, поръсваме с брашно и нареждаме няколко малки резена от портокала на дъното на формата (за украса). 
Добавяме от кексовото тесто по малко с лъжица, така че да не разместим подредените резенчета портокал (по подобен начин бях наредила резени банан във варианта на десерта с банани и какаова глазура). Изсипваме и останалата част от тестото, заравняваме и печем в предварително загрята на  180 °C фурна на режим с обдухване.
Проверяваме с клечка за зъби кекса и щом клечката излезе суха, значи сладкишът е готов (след не по-малко от 25-30 минути). Важно е да не отваряме фурната в първите 15-20 минути, за да не спадне кексът и да не се опече равномерно.
Оставяме го да изстине. Когато е готов, приготвяме шоколадовата украса. За целта разтопяваме двата вида шоколад на водна баня. Към натуралния прибавяме малко повече от половин чаена лъжичка олио, а към белия - останалата 1/3 от олиото. Това помага за по-лесното разнасяне на шоколада върху десерта. Останалото е въпрос на въображение.
След няколко часа шоколадът се втвърдява и кексът е готов за консумация.
Забележка - използва се повече брашно от това в авторската рецепта, защото портокаловия сок разводнява сместа. Подредените портокалови резенчета не нагарчат след това, а само допълват богатия портокалов вкус и аромат.


За щастие поредната ми импровизация с този кекс отново беше успешна. Бъдещите мама и татко също го харесаха, а това беше най-важното в случая. Макар и скромен като десерт, посвещавам им го. Колкото кексът беше уханен и богат като вкусове, така и животът им да е още по-богат на пъстри емоции занапред!
Желая им много здраве, много семейно щастие и безпроблемно раждане, което да донесе след себе си безброй усмивки и запомнящи се моменти! 

четвъртък, 3 януари 2013 г.

Новогодишни вълнения

Нямах намерение да приготвям нещо по-специално за Нова година. Плановете бяха за коледни сладки и толкова. Е, да, ама не... За щастие плановете се промениха и пак имах възможност за изява в кухнята.
Основният виновник бяха шоколадовите трюфели. Освен че се харесаха много, те намериха и своето продължение. "Знаеш ли, много ми напомнят на крема от торта "Гараш"." - ето тази реплика беше решаваща.
Майката на моя приятел страшно много обича шоколад и именно тя сподели за приликата между бонбоните и тортата. Впоследствие предложи да се пробваме и да я приготвим. И така, от дума на дума, тортата се приготви и то точно за Нова година. Тя беше инициатор, аз - изпълнител. Резултатът - наистина много вкусна торта, която всички харесаха. Дори сравниха с тортата "Гараш" на сладкарница "Неделя", похвалиха, че е по-вкусна от предварително закупения за празника друг шоколадов десерт... Е, как да не се радвам от това. Определено беше успешна импровизация от нашата страна и вероятно пак ще повторим някой път.

Торта "Гараш"




Прегледахме доста рецепти - и от интернет, и от старите тетрадки. Накрая комбинирахме няколко идеи в една. За блатовете използвахме рецептата на сладкарката Добрина Венкова, която Вероника е споделила в блога си тук. Кремът беше като трюфелтие, а именно - шоколадов "Ганаш". Друго наше "допълнение" беше намаляването продуктите за блатовете наполовина, защото "Торта "Гараш" е ниска, затова ни трябват по-малко като бройка!". Идеята ни беше да се доближим максимално до същинската торта "Гараш".

Необходими продукти за блатовете: 
5 белтъка;
- 1 и 1/2 ч.ч. смлени орехи;
- 1 ч.ч. захар на кристали;
- 1 с.л. брашно (с връх).

Разбиваме белтъците със захарта на сняг, но не твърд като за целувки. Добавяме орехите на два пъти и разбъркваме с дървена шпатула. Накрая слагаме и лъжицата брашно и отново бъркаме с дървена шпатула, като се стремим да го правим в една посока с бавни и дълбоки загребвания, така че сместа да остане пухкава и с обем - белтъците не трябва да спадат.
В тавичка с диаметър 22 см. слагаме хартия за печене (ние си направихме кръгове със същия диаметър и сложихме на дъното на тавата, като ги сменяхме с нов за всеки блат), намасляваме с малко олио и слагаме от сместа, така че да покрием добре дъното. При този диаметър и това количество продукти се получават 4 блата, като четвъртият дори е малко по-плътен от останалите. Именно този 4-ти блат решихме, че ще направи тортата ни по-висока от замисленото. Затова го разрязахме на две и си го намазахме обилно с "Ганаш" - импровизираната торта полумесец хапнахме преди същинската "Гараш".
Блатовете печем на 180 °C, като печенето на всеки един ни отне между 15 и 20 минути. Постоянно наблюдаваме, за да не се получи блатът препечен и чуплив.
Внимателно изваждаме блата от тавичката, отделяме хартията за печене и оставяме да изстине върху решетка.

Необходими продукти за крема:
- 300 гр. натурален шоколад за готвене;
- 350 мл. сладкарска сметана;
- 3 ч.л. "Ликьор О``Конър" - ликьор от алкохол и прясна сметана.

Загряваме сметаната до кипване. Махаме от котлона и добавяме настинения шоколад. Бъркаме, докато се разтвори напълно и се получи плътен шоколадов крем с наситен тъмен цвят. Добавяме ликьора и оставяме малко да се охлади.
Когато приготвях трюфелите използвах сметана и шоколад в съотношение 1:1, но в случая реших малко да увелича количеството сметана, за да не се получи толкова твърд кремът - просто да е плътен.

Когато блатовете са напълно изстинали, кремът се е охладил и леко сгъстил (при крема отнема не повече от 5-10 минути в хладилник), започваме да сглобяваме тортата. Накрая заливаме отгоре и заглаждаме.
Е, аз нямах специална сладкарска шпатула, с която да загладя добре и да получа перфектния вид на "Гараш", но пък импровизирах. С помощта на малка четка (не силиконова), която се използва за намазване на тесто с жълтък, набраздих тортата и се получи много ефектно.
Тъй като не всички обичаме кокос (аз лично много харесвам вкуса му), също и бял шоколад (това беше другата идея за украса), решихме, че ще завършим вида на тортата с орехи. Така ореховият вкус се допълни чудесно.
След като украсим тортата, оставяме в хладилник, за да се стегне и най-вече хубаво да се овкуси. Когато е готова, режем парчетата с потопен в гореща вода нож, който предварително подсушаваме. Като допълнение мога да кажа, че нашата торта престоя в хладилник около 24 часа и наистина си заслужаваше.


А това е парчето от нашия "Гараш".

Определено се получи страхотна торта. Решили сме, че ще я правим отново, а може да опитаме и с крема, предложен от Вероника в блога й. Макар че истинската "Гараш" май е с крем "Ганаш"... Не съм сигурна, затова не твърдя нищо.



Цялата новогодишна трапеза беше под знака на зеленото. Показвам я като идея, ако на някого му допадне. А и ние също много си я харесахме.





Маслинените пингвини съм виждала на много места. Оригинални са и всички много им се радват. Затова реших, че ще правят компания на салатите. Начинът на приготвяне е много лесен. За едно пингвинче са необходими 2 маслини, 1 резен морков и малко обикновено сирене. Ето един пример: http://s52.radikal.ru/i135/0811/77/8c0d071ddf39.jpg .
Зайчетата ми се сториха също толкова симпатични. Идеята за тях взех от този блог - http://tortelina.blogspot.com/2012/04/salvete-zeke.html . Направата им никак не е трудоемка. При нас бяха за украса, затова си позволих отзад да ги залепя с тънка лента тиксо. Иначе безпроблемно си стоят прави и стабилно без тиксо - все пак са от салфетка и се предполага, че ще се използват. Друг въпрос е последвалото им название - "плейбойчетата"...

Да ви е честита 2013 г. и нека донесе здраве, щастие и благоденствие на всички ни!