Когато любопитството те погъделичка

Първо да изясня - не желанието да вреш носа си навсякъде без да имаш право и основание за това. Далеч не това е любопитство в моите представи. А онова любопитство, което постоянно те кара да търсиш, да преоткриваш нови възможности, нови личности, нови изживявания... Не знам кога се появява, но при мен определено съществува и често не ми дава мира. Чувам или прочитам нещо, но съм забравила какво означава или пък дори не знам - просто не мога да се успокоя, докато не проверя. И оправдание нямам - интернет е безгранична възможност в подобни ситуации.

А може би любознанието е основният двигател на всичко? Някак аз не разделям любознанието и любопитството и не ми харесва отрицателната нотка в значението на второто. При мен са в съвсем добри отношения и чудесно се допълват. Ако любопитството е подтикът, който импулсивно иска всичко да узнае, то любознанието е факторът, който или веднага реагира, или първо премисля и после действа. Та така за всичко. Дори и за храната и отделните продукти. ツ

Защо започвам така? Защото точно един продукт не оставяше съзнанието ми и прехвърляше какви ли не идеи. Но от онези идеи, които съпровождат приятния гъдел на любопитството, защото те занимават с нещо любимо. Не са от другите, които тревожат съзнанието с дилеми като "Ох, и защо трябва сега да имам изпит? А кога ще свърши и тази сесия?"... например.

И така, май е време да ви представя днешния виновник за словесните ми излияния - нахута. Не бях опитвала този продукт в никаква друга форма освен като печена ядка, а имах огромно желание да поправя този пропуск. Рових се доста. Намерих най-различни рецепти - за основни ястия, за предястия, за салати и какво ли още не. Исках нещо по-леко и в същото време засищащо, така че да е в унисон с приятните горещини. Затова се спрях на салата. Но повечето, които откривах, включваха бял или черен фасул, лук, кисели краставички, чушки, а аз исках да опитам нещо друго. Друго, друго... Не знаех какво е това "друго", но щом най-накрая открих заветния нахут (търсех си консерва), реших, че ще действам според законите на импровизацията. Смело мога да заявя, че сполучих и определено ще повтарям тази рецепта. Замислила съм и нещо като нахут, авокадо, лимонче и т.н. Но всичко с времето си. Сега май е КРАЙНО време да покажа какво всъщност измислих.

Салата от нахут със сос винегрет

 

Необходими продукти:
- 1 консерва нахут (400 г, отцедено тегло - 240 г);
- 1/2 консерва царевица (цялата консерва - 330 г, отцедено тегло - 285 г);
- 1 морков;
- магданоз (според вкуса).
● за соса (рецептата е от тук):
- 1 с. л. дижонска горчица (на моята опаковка пишеше просто "френска горчица");
- 2 с. л. бял винен оцет (аз използвах ябълков);
- 6 с. л. зехтин (аз използвах 1/2 част зехтин и 1/2 част олио);
- сол и черен пипер на вкус.

Нахутът се отцежда от сока и се изплаква добре със студена вода. Прибавят се царевицата, накълцаният на ситно морков и магданозът.
Сосa приготвих, както е описано - смесват се горчицата и оцетът, разбъркват се добре и се добавя малко сол. Следва зехтинът/олиото, отново се разбърква добре, до получаването на гъст сос, и се овкусява с малко черен пипер.
Накрая салата се залива със соса, разбърква се и се оставя да се охлади в хладилник.

А защо със сос винегрет? Опитах го за първи път на посещението в Брюксел и определено ми хареса специфичният му вкус. Реших, че нахутът заслужава нещо по-силно като усещане, та така ми хрумна да експериментирам с винегрет.

Искам да кажа и няколко неща за соса. Вкусът, който аз помнех, определено не беше на зехтин, затова реших да намаля количеството му тук и да допълня с олио - определено беше добро решение. А за оцета - на много места срещнах, че сосът се прави с лимонов сок, но някак самото му име не ми позволяваше, та то ясно си казва, че е с оцет. И друго - имаше варианти без горчица, но аз твърдо бях решила, че трябва да е с, затова избрах да добавя.

Това е салатката. Определено съм доволна от резултата и се радвам, че все пак реших да опитам нахут и в друга негова форма. Със сигурност вече ще присъства в менюто ни - да, правилно пиша "ни". Дори половинката го хареса. Е, впоследствие се наложи да му добавя и варени картофки към салатката, защото "нахутът ми идва в повече".

Да не забравя - за гладните (ние бяхме от тях в онзи момент) салатата си е идеална и веднага, без да е престояла в хладилник. ; )

*               *                 *

Както казват повечето хора - вкусът се възпитава. Определено съм съгласна с това твърдение. Просто трябва да се преодолеят някакви излишни предразсъдъци.

Пък и не е ли така с всичко... Ако нещо не застрашава някого по какъвто и да е начин, смятам, че трябва да се опита, НО в границите на разумното. Все пак си оставам традиционалист и леко консервативно настроена за някои "модерни виждания".

Спирам тук, защото започнах да се увличам отново с приказките...

Надявам се салатката да ви хареса. Но не забравяйте най-важните съставки - желание и приятна компания! ❀

И...

Честито лято на всички!

Дано ни донесе незабравими и приятни емоции с любимите хора!

 ♥

Мъничко хаос

Определено усещам хаос в главата си през последните дни. Мисля за толкова неща, премислям изхода им, на моменти мъничко се притеснявам, но искрено се надявам, че всичко ще е за добро. И защото всяко нещо си има причина, според моите разбирания, и винаги е за наше добро (независимо дали в момента ни изглежда по друг начин), вярвам, че всичко ще е наред! Но за това ще ви разкажа скоро, сега ще си поговорим за друго.

И докато едни неща леко ме озадачават, като перипетиите ми в кухнята тази сутрин, други така ме изпълват с радост, че забравям всичко останало. Точно това се случи, когато преди малко видях хубавата новина, която Йоана от "Кулинарно в кухнята с Йоана" сподели с читателите си. И се замислих как дори чуждото щастие може да те окрили. А какво остава, когато се удвои, утрои... Желая всиичко най-добро и на Йоана, и на Буболинката - бъдещи щастливи майки, както и на Ирина Купенска - бъдеща щастлива съпруга. Казвам "щастливи", защото и трите са позитивни личности и вярвам, че им предстоят много хубави моменти.

Тук спирам с обясненията, защото май ще пренеса голяма част от хаоса и тук, та ще се получи една крайно объркана публикация... А ми се иска да ви е полезна, затова я създавам.

Ще ви разкажа за кулинарния курс на сп. "Меню", на който имах щастието да присъствам тази събота, 15 юни. Бях направила много снимки, които планирах да споделя тук, но картата с памет на фотоапарата даде грешка, наложи се да я форматирам и да, всичко си замина. Надявам се да не се случи отново. Допълнително направих няколко снимки на приложението, което всеки курсист получава. Ще ги кача с надеждата, че може все на някого да са полезни.

Курсът тази седмица се казваше "Зеленчуци АБВ" и доколкото разбрах, е част от поредица тематични срещи, на които Ивето (шеф-готвачът на списанието) представя основни техники и принципи в приготвянето на различни храни. Ако правилно помня, следващият такъв курс ще е свързан с риба и морски деликатеси, но не разбрах коя е датата, съжалявам...

Та да си дойдем на думата. Курсът определено ми беше полезен, а и много интересен. Изобщо всякакви подобни изживявания ми носят положителен заряд. За разлика от предишния път, този курс беше с по-малко хора, но това не попречи. Всичко запланувано се сготви, всичко се опита, всичко се хареса и всички бяха доволни.

 

 

 

 

Това са началните страници от приложението, а следващите съдържат рецептите, които приготвихме. Уверявам ви, че предложенията са сполучливи. Разбира се, ако продуктите ви харесват. Аз, например, за първи път опитах аспержи и да, хапнах си, но това определено не е моят продукт. Както каза Ивето: "Аспержите или се харесват много, или въобще". Аз май съм от тези, които могат и без този зеленчук.

Тази торта е чудесна! По никакъв начин не може да се разбере, че съдържа фасул и е така вкусна... Друг неин плюс е нулевото съдържание на глутен. Самият блат пък е много крехък и след престой в хладилник (намазан с крем) е като сиропиран. Определено ще я приготвя някой път, но смятам да заменя амарето с друг ароматен алкохол.

 

Еднакво вкусна както пасирана, така и "натурална".

 

 Тези тортили бяха едно от ястията, които ми харесаха най-много. Съответно си взимам бележка за бъдещи подвизи на сцената на мексиканската кухня. :)

 

Тук искам да ви кажа нещо, което Ивето сподели на курса. Та през 30-те години на миналия век се оказва, че родината ни е била най-големият производител на аспержи в Европа... А аз мислех, че този продукт е нов за нашия пазар, явно не е така. И още нещо - отново по препоръка на шеф-готвачът аспержите (както и козето сирене) си подхождат най-много със совиньон блан - за любителите на виното.

 

 Този крем от чушки се оказа много сполучливо попадение. Не вярвах, че ще ми хареса особено, но е толкова фин като текстура и така нежен като вкус... Много изискано според мен ястие, което в същото време се приготвя страшно бързо - може би за около половин час и вече е готово. Но тук искам да спомена и нещо друго, което научих на този курс. Печенето на водна баня се извършва на ниски градуси - около 130, а водата, която се налива първоначално в другия съд, трябва да е гореща. Когато попитах "А не трябва ли да е студена и да внимаваме да не заври по време на печенето?", отговорът, който получих беше следният: "Водата трябва да е гореща, защото в противен случай сместа, която се пече, отдолу остава сурова, а отгоре изгаря много бързо. Затова водата трябва да е топла, за да печем равномерно и от време на време може да добавяме кубчета лед, за да не се стига до завиране."

 

 Салатата е може би малко странна като вкус за нашите ширини. Но вкусът се възпитава, нали така? Особено когато ястието е толкова полезно, както е в случая.

 

За съжаление, нямам снимка на хляба, който ние приготвихме, но тук намерих негова версия. Общо-взето изглежда така (при нас венецът беше затворен) и наистина е страшно ароматен и апетитен.

 

Това е юнският брой на списанието. Показвам ви го, защото в рубриката "Меню с приятели" се изявява една от участничките на този курс.

 

Ето я въпросната дама. Виолета е много усмихнат и дружелюбен човек и както можете да се убедите сами, готви страшно добре. Ако не се досещате, ето кое е нейното виртуално местенце: http://merudia.bg.

Сега забелязвам, че едно от ястията липсва - правихме едни патладжанени ролки, в които имаше доматки и моцарела. Уви, няма как да ви ги покажа в момента. Но пък ще кажа това, което научих за патладжаните. Има женски и мъжки. При женския патладжан отдолу сиво-бялата част е с по-овална форма, докато при мъжкия е с по-издължена. Та по това може да ги разпознавате, когато си купувате патладжани - добре е да се взимат от мъжките, защото имат по-малко семки. И друго - важно е патладжаните да са с хубав и плътен цвят, защото по-светлите са по-горчиви.

Всъщност още едно ястие липсва, но го открих в сайта на списанието. Ето го и него: http://www.menumag.bg/recepta/kyri-s-chushki-i-fystyci. Тук мога да добавя нещо любопитно за фъстъците - чудесна гарнитура са на пилешко и свинско месо.

И още две тънкости. Пресечената сметана може да "поправим" с малко крем сирене (разбира се, ако рецептата позволява). Монтирането представлява добавяне на кубчета масло към горещ сос/крем, за да се сгъсти сместа.

Ами, май тук ще приключа за днес. Дано да има полза от тази публикация, макар да не е осъществена по начина, който бях запланувала.

Желая на всички прекрасен ден с много усмивки и слънчево настроение! :)))

Нежелано, но наложително

Така възприемам изпитните сесии. Да, вероятно за много хора е по-добре наведнъж да положат усилия и с единия изпит всичко да приключи. Лично аз бих приветствала някакъв изцяло нов модел, при който да има постоянна ангажираност и поетапно оценяване. Така и резултатите ще са по-трайни и смислени, и съзнанието - по-спокойно, и стресът - значително по-малко.

Но това е за момента. Вероятно на никого не му се занимава с реформи, а искрено се съмнявам системата да е идеална, че да не се нуждае от такива. Но... здраве да е! С това се успокоявам и този път. И за да си подсладя някак сесийния период, реших да споделя нещо подобно. Малко не съответства на температурите навън, но току-виж времето вземе, че се опомни и ни дари поне частица от топлинката си.

Ягодов йогурт сладолед

 

Голям почитател съм на т.нар. йогурт сладолед или казано по нашенски - сладолед с кисело мляко. Но досега не бях опитвала да си го приготвя сама. Е, реших се и на това. Прегледах различни идеи както от български източници, така и от чуждестранни. Един от подстрекателите ми бе Йоана от "Кулинарно в кухнята с Йоана" и нейният леден къпинов йогурт. В крайна сметка реших, че ще измисля някакъв мой вариант. Ето го и него.

Необходими продукти:

- 500 г кисело мляко с 3,6% масленост;

- 250 г пресни ягоди;

- 4 с. л. захар;

- щипка канела.

Смесват се киселото мляко и захарта. Разбъркват се и се оставят настрана, за да може захарта да се разтвори добре.

През това време се пасират почистените и измити ягодки. Накрая се смесват с подсладеното кисело мляко и се добавя канелата.

Сместа се разпределя в подходяща форма, запечатва се с капак или полиетиленово фолио и се поставя във фризера. На всеки половин час сладоледът се разбърква - в продължение на около 3-4 часа.

Преди сервиране е необходимо да остане извън фризера за около 15-20 минути.

Йогурт сладоледът е много освежаващ, в случая и диетичен, ако си затворим очите за захарта. Търпи много изменения - може да се добави мед вместо захар, сушени плодове, парченца шоколад, кокос и изобщо... всичко.

За почитателите на по-маслените сладоледи бих препоръчала да се прибави бита сладкарска сметана. В случая аз исках да е изцяло с кисело мляко, но ще дойде ред и на варианта със сметана.

След като постои извън фризера, сладоледът може да се пасира с блендер - предполагам ще е още по-приятен като консистенция. Но... при нас нямаше търпение за това. Действаше се направо с лъжичката. ツ

Йоанка, благодаря за идеята!

А на всички вас желая спокойна и усмихната вечер! Да ви е сладко - и на небцето, и на душата..

"Ще го преживея някак..."

Точно това бяха думите, когато днес споделих на любимия какво съм си готвила. Но вече свиквам на подобни реакции. И не защото готвя толкова зле, поне се надявам да не е така, а просто защото господинът е доста претенциозен в това отношение. Хапва малко неща и общо-взето най-голям успех постигам с десертите.  Важното е мир да има, нали така. :) Но да не пропусна, често и той самият ме изненадва с приготвени от него ястия, така че всички са доволни накрая.

Източници в днешно време само да искам. Списания, вестници, книги, блогове, познати и приятели, роднини - отвсякъде черпя идеи и записвам рецепти. Така че в това отношение проблем не съществува. Остават само времето и обстоятелствата, ама ги нареждаме някак.

А днес отново ще ви представя две предложения на моята колежка Габи или по-точно рецепти на майка й. По нейна идея съм показвала вече няколко неща -  фалшив хайвер и бананови мъфини. Гарантирам, че всичко изпробвано досега, е много вкусно!

А защо господинът реагира с "Ще го преживея някак..."? Ами, първо, шегува се и второ, аз сама си ям и двете неща, защото той не харесва нито едното, нито другото.

Надявам се обаче на вас да ви харесат, затова и ще ги споделя. Отново лесничко, но пък страшно вкусно. А съм обещала и на Габи - Габи, благодаря и на теб, и на майка ти за чудесните предложения! Розата, от градината на майка ми, е в знак на благодарност. :)

И така, ред е на първото предложение... 

Салата със зелен фасул

 

Рецептата е съвсем кратка и без точни пропорции. Ще я напиша така, както я получих и аз.

Необходими продукти:
- зелен фасул;
- сол;
- оцет;
- олио или зехтин;
- копър;
- магданоз;
- чесън. 

Зеленият фасул се сварява. Прецежда се от водата. Овкусява се със сол, оцет, олио/зехтин, много копър, магданоз и чесън.

Не правя изключение от повечето хора и не съм най-големият почитател на този зеленчук. Хапвам го, но... Смея да твърдя обаче, че в тази салатка е вкусен и определено ми харесва повече от готвен. Както казах, действа се според наличните количества. Овкусяването - според предпочитанията. Аз използвах стар чесън, защото има по-изразен вкус от пресния, а магданозът го пропуснах.

 

Лозови сармички

 

И тук действаме малко на око, но щом аз се справих, значи всеки ще може. Ще дам количество на продуктите като ориентир.

 

Необходими продукти за 7 броя:

- 7 лозови листа; 

- 1/2 главичка стар лук;

- 1 к. ч. ориз (ето от тези);

- 21 стафиди;

- 1/2 к. ч. сок (марината) от кисели краставички;

- подправки по желание - чубрица, черен пипер, сминдух или шарена сол, копър (аз използвах чубрица, черен пипер, шарена сол, мащерка и копър);

- сол на вкус.

Задушава се лукът, прибавя се измитият ориз и леко се запържва. Следват подправките. Водата се слага чаша по чаша, докато я поеме оризът - в моя случай беше чашка ориз с две чаши и половина вода (един и същи размер чаша).

В готовия ориз сложих около 1 с. л. пресен копър и отстраних от котлона, а солта беше на вкус.

Когато се навиват сaрмите, се слагат по 2-3 стафиди във всяка. Редят се в тавичка и се заливат със соса от буркан кисели краставички. Пекат се, докато поемат сока - аз пекох на 220 °C за около 25 минути.

Вкъщи майка ми не е приготвяла никога лозови сарми. Като малка бях намерила някаква рецепта за лозови сарми със сирене и помня, че ми харесаха. Но след днешните вече съм сигурна, че аз определено ще си ги приготвям.

*                 *                *

А сега искам да ви представя и нещо мое - сосчето, което е в средата на сармичките. Често си го правим вкъщи и го добавяме на какво ли не.

Чеснов сос

 

Отново се процедира на око. Но основното е - кисело мляко, чесън (може и пресен, може и на скилидки, може и на прах), черен пипер, пресен копър и сол.

Това е. Всичко се разбърква и воала, чудно и полезно сосче. На нас най-много ни харесва със скилидки чесън.

И едно допълнение - никаква майонеза...

Ами, това е от мен за днес. Дано да не ви се налага да преживеете някак предложенията ми. ;)

Габи, благодаря още веднъж и да поздравиш майка си от мен!

Когато дъхът ти спира...

... думите са излишни. Но емоциите бяха толкова завладяващи, изживяването толкова вълнуващо, че желанието да споделя момента определено не стихва.

На 3 юни Пловдив беше разтърсен от истински величия - DEEP PURPLE. Нищо лично, но групи като тази определено заслужават повече внимание от някои други. Да, знам, че всеки има собствен вкус и музиката е разтегливо и субективно понятие, но тези хора са дали основата, на която днес стъпват уж световните звезди. И наистина ми е малко обидно, когато дадено нещо бива определяно за концерт на годината, а събития, свързани с група като Deep Purple и шоу като "The Wall" на Roger Waters някак остават на заден фон.

Пърпалята (както им казват някои български фенове) се събират още през 1968 г. в Хетфорд, Англия. През годините съставът се променя, но не и фактът, че са едни от пионерите на хеви метъла и хард рока. За да стигнем до наши дни, когато групата включва светила като Ian Paice, Roger Glover, Ian Gillan, Steve Morse, Don Airey. Умишлено изписвам имената на английски, защото срещам разминаване в произношението им на български.

Концертът се състоя на стадион "Христо Ботев" в Пловдив. И ето така изглеждаше той в самото начало, когато хората тепърва влизаха, за да станат свидетели на един страхотен концерт.

Този малчуган определено спечели симпатиите ми. Така искрено се забавляваше, че просто ми изпълни душата.

Това беше сцената - все още празна, но очакваща заветния час.

Crossfire - рок бандата, която подгряваше преди излизането на Deep Purple. Място за сравнение между двете групи не може да има, но не бих отрекла, че създадоха добро настроение като за начало. Замислих се и друго - какво ли е да свириш на една сцена с подобни великани... Сигурно момчетата от Crossfire  са се чувствали още по-специално.

Този мъж определено беше оригинален. Първоначално не успях да видя прическата му, но след това всичко беше ясно.

А по-долната снимка показва как практично си носеха бирата. Стори ми се атрактивно и реших да снимам. Та за тези, които пият - наздраве! На мен музиката ми е напълно достатъчна.

Не мога да говоря за любима група, но определено се прекланям пред всички тези хора (т. нар. "стари групи"), осмислили музиката на толкова поколения. В един момент се замислих "Боже, какви хора свирят пред нас..." Лично аз наистина се чувствах страхотно.

Така завърши концертът - със заря. Предполагам в случая се съчетаваха двете събития - концертът и 100 години от създаването на футболен клуб "Ботев Пловдив". Всъщност годишнината на най-стария български футболен отбор беше причината за концерта в Града на тепетата.

С двата записа ви предлагам да се потопите и да усетите поне малка част от атмосферата на концерта.

Надявам се да не съм обидила никого с тази ми публикация, далеч не целя това. Просто искам да изразя уважението си пред групи като тази - защото определено трябва да им отдадем заслуженото. Те създават музика, но и цялостно възприемане на заобикалящия ни свят.

Желая на всички прекрасен ден с много усмивки, хубава музика и любими хора! :)

Успешен провал

Ами, да, звучи объркващо и може би безсмислено, но и фактът, че вече близо две години съм в София, а още не съм се разходила из красотите на Витоша, също ме обърква. Направо е немислимо, та планината ни е на две крачки, а аз две години ги изкачвам и все още не съм ги преминала. За срам си е и определено не се радвам, но все се случва нещо, което да провали витошките ни пътешествия. Или ще отидем и ще се озовем в нищото с реален шанс за изгубване и по-разумното решение да се върнем обратно (сигурно ще ми се изсмеете, но за новак и Витоша не е за подценяване). Или пък времето ще ни изиграе номер точно в последния момент. Или ще се уговорим и накрая все на друго място ще се озовем... Въпросът е, че все още не съм се запознала обстойно с Витоша, само на "здравей-здрасти" сме, но ще се поправя. Обещавам си!

А сега да кажа защо провалът този път се оказа успешен. Ами, защото разходката в планината се провали, но пък отидохме на друга разходка. Така че грабвайте раницата с малко водичка и вкусна храна, напъхайте добро настроение из всички възможни джобове и ви каня на също толкова приятно пътешествие - до Панчарево.

Да си призная, почти бях забравила за тази разходка и идеята да я споделя с вас. Но до одеве си бъбрихме с един господин и той подсети за тези мои публикации, като намекна да се включвам по-често с подобни изяви. Е, речено - сторено. Запрятам ръкави и се надявам да ви е приятно.

Беше слънчева неделя и по нищо не подсказваше за сивите облаци, които се промъкнаха към края на деня. За наше щастие разходката ни беше щедро огряна от слънце и приятни емоции.

Панчаревското езеро всъщност не е езеро, а изкуствена водна площ. Но не мисля, че това го прави по-малко впечатляващо. Изобилието от хора определено доказва това - ходили сме и зимата, както и сега, хора винаги има.

Веднъж вече се опитахме (беше към края на по-миналата зима) да открием някаква пътечка, която води до пейка и от въпросната пейка се виждала цяла София. Първо, до никаква пейка не стигнахме, а до някакъв манастир. Второ, защо ми е да ходя сред природата и пак да търся София сред нея - никога не съм намирала особен смисъл. Да, сигурно е красиво, но все пак...

Та за тази пътека, която се вижда на снимката - този път поехме по нея. Това, ако не греша (ако греша, нека някой ме поправи), е екопътека "Панчаревско езеро" или още Панорамната пътека. И определено си заслужава името, защото вървейки по нея, човек изпълва погледа си с безброй красоти от самото езеро, от Витоша. Според Уикипедия се виждат съседните села, също София, Плана планина и Люлин планина. Сигурно съм видяла всичко, но все още не различавам, по-скоро не знам, кое какво е. 

Една от споменатите по-горе панорамни гледки. 

 

Освен Панорамната пътека, околността предлага и още доста пътечки. Въпрос на желание и физическа издържливост.  

Тук вече слязохме до самото езеро (от Панорамната пътека на доста места има възможност да се слезе до него). Хапнахме от сандвичите, които бях приготвила. И може би е излишно, но ми се сториха страшно вкусни - на подобно място всичко е прекрасно. :)

Е, не минахме и без детски глъч, пушек от скара и всичко познато, но... Няма лошо. Само се надявам после отпадъците да са събрани.

Тази малка госпожица така се радваше на езерото и нито камъчетата, нито студената вода можеха да я спрат да цопка с крачета. Усмихната до уши и с онази чиста светлинка в очите - децата са просто истина.

  А това беше кавалерът й, може би братче или просто приятелче, не знам. Но тук силният пол леко се изложи - господинът едва пристъпваше по камъчетата и определено издържа по-малко във водата. Важното в случая обаче е друго - децата трябва от малки да свикнат и да заобичат природата. И подобен излет е чудесен вариант според мен.

Това вече е към другия край на езерото, а зеленината е така очарователна, че сякаш го е сгушила в буйната си прегръдка.

Освен за разходка, има и много места за пикник, риболов, та и за плажуване. Изобщо всички остават доволни накрая.

Ами, това беше Панчаревското езеро през моите очи. Сигурна съм, че е познато на повечето от вас, но пък може да съм била полезна и на някого, който за първи път се докосва до това извънстолично местенце. Независимо дали е познато, непознато или просто позабравено, смятам, че си струва да се посети.

Човек първо открива, а после постоянно преоткрива. Природата е щедра, само трябва да поискаме. :)

P. S. Витоша, до скоро!

За хубавата страна на живота

Вълшебните мигове с любимите хора са безценни. И не е необходимо нищо толкова специално, неестествено и чудато. Напротив, в простотата е цялото съвършенство.

В това да минеш по улицата, да се усмихнеш на малкия юнак, който те гледа любопитно и изведнъж да получиш от него най-лъчезарната му усмивка - без предразсъдъци, без изкуствено отношение, просто по детски и истински.

В това да поздравиш възрастния човек от входа, макар да не го познаваш, и да видиш одобрителната усмивка, която може би казва "Има все още надежда".

В това да очакваш близки, които живеят на хиляди километри от теб и щастието от близостта им да те остави без дъх. 

В това да приготвиш вкусен сладкиш, извикващ искрено доволни усмивки. 

В това да споделяш всяка емоция с любимия човек без да се замисляш за реакцията, защото знаеш, че винаги ще стопли душата ти. Защото името му е любов!

В ето тези неща откривам толкова топлинка и красота, в тях добротата показва цялата си прелест. И тогава всичко има смисъл, защото е истинско, неподправено и чисто.

Не ни е нужно толкова много, за да сме щастливи. И защото ден като днешния ми дава всичко, от което се нуждая, искам да ви почерпя с нещо също толкова семпло, но пък приготвено с много желание и обич.

Розова бисквитена торта (с кисело мляко)

 

Тази тортичка е толкова лесна, а така вкусна... И предлага безгранично поле за импровизации. Само да има желание човек.
Правих я за трети път. Идеята е на Аелис, а авторката се казва Снежи. Сърдечни благодарности и за двете дами - определено десертът вече е един от любимите ни!

Рецептата може да откриете както при Аелис, така и в коментара на Снежи. Затова аз няма да я преписвам.

Мога да допълня следното: аз не слагам толкова много масло, а около 150 г. Резултатът е чудесен според нашия вкус. Но вече всеки си решава индивидуално.

Горещо препоръчвам да се използват посочените бисквити, защото наистина са вкусни и чудесно допълват десерта.

И още нещо. Кремът с кисело мляко е наистина страшно вкусен, голям почитател съм му. Освен в комбинация с орехови ядки, прекрасно се допълва и с плодове - пресни или консервирани.
Тук  тортата ми беше с праскови от компот (снимката е от миналото лято). 

Днешното предложение е за торта с ягоди. Всичко е по рецептата (освен по-малкото количество масло), но към самия крем добавих 1 ч. ч. намачкани с вилица ягодки. Между отделните слоеве поръсих със ситни парченца натурален шоколад. За украса използвах малко кокосови стърготини и още няколко пресни ягодки.

Сигурно е излишно да казвам, но колкото повече отлежава в хладилник тортата, толкова по-вкусна става. Ама търпение се иска...

Надявам се десертът да ви хареса. На нас определено ни допада, може би повече от добре познатата на всички бисквитена торта.

И да не забравя - ако някой се чуди, не, киселото мляко не се пресича, докато се нагрява, за да се приготви кремът.

Да ви е сладко!