За новото начало

SOintoFOOD

"За новото начало!

Желание. Доверие. Приятелство. Смелост. Вяра. Много работа и пълна отдаденост – това е пътят, който извървяхме, за да вдъхнем живот на една плаха идея.

Стартирахме този проект още през лятото с надежда да го реализираме преди коледно-новогодишните празници. Днес, няколко месеца по-късно, въпреки първоначалния хаос и трудностите по пътя напред, с трепет ви представяме SOintoFOOD - първото кулинарно блогосписание на български език. 

SOintoFOOD е рецептата ни за щастие! Дълго премисляна и с подбрани съставки. 

SOintoFOOD се списва от блогъри и е за всички, които споделят – вкусна храна, позитивни емоции и смели мечти.

SOintoFOOD е изцяло електронно списание, но с възможност за индивидуален печат.

Пред вас е брой първи!

С ароматни рецепти и много красота. С лични разкази „Отблизо“, с „Една лъжичка думи“ в повече и „Сладки приказки“ за допълнение.

От сърце благодарим на всички, които повярваха в нас и ни подкрепиха! Благодарим за коледното вълшебство!

Приятно разглеждане и вдъхновен апетит!"

 *                *                 *

Това е моят девети декември. Много трепет, безброй емоции и още мечти!

Една смела идея на Мария, пълен джоб ентусиазъм от мен, половин година взаимен труд и подкрепата на много добри хора. Резултатът е пред нас!

Искрено се надявам SOintoFOOD да бъде уютно местенце за всички ни!

Искрено се надявам и да ви хареса!

SOintoFOOD може да откриете на този адрес, както и на Facebook страницата на списанието.

Можете да свалите списанието и в PDF файл безплатно ето тук.

Благодаря за вярата в нашето начинание!

Още веднъж пожелавам „Приятно разглеждане и вдъхновен апетит!“

;)

Сезонни настроения: есен, 2015

Скоро снегът ще скърца под обувките, ще щипе по бузите и ще побелява върху косите. Дотогава... Глътка от последните есенни лъчи.

Есен, 2015

*                        *                       *

И тук предизвикателството "Сезонни настроения, 2015 г." приключи. :)

Надявам се споделянето му да е било приятно за всички ни.

Заръки не предричам. Но си пожелавам още по-голямо вдъхновение!

Настроенията от всички сезони: зима, пролет, лято, есен. 

Сезонни настроения: лято, 2015

Преди да заухае на есен, лятото още пари по пръстите...

Лято, 2015 

 

*                     *                     *

 С пожелание за още малко лято... :) 

  

Сезонни настроения: пролет, 2015

Лятото доста нахално наднича през прозорците и след ден ще се настани като официален гост. Но преди това да се е случило, смятам да го изпреваря поне с крачка и да ви споделя пролетните си сезонни настроения. ッ

Пролет, 2015

*               *                *

Усмихнато и вдъхновено лято пожелавам на всички!

Сезонни настроения: зима, 2015

Бърборя доста. Може би за сметка на смисъла, нямам идея. Дори си спомням молбата на майка ми поне за малко да замълча. А аз, като едно искрено вярващо в себе си дете, отговарях, че "бог ми е дал уста, за да говоря". Красноречиво, нали? Не смея и да мисля за скромност. ;)
Но ако приемем, че поне малко съм надраснала детската си гордост, то би следвало да съм я опитомила като тази на възрастните. Преходен етап... Сега?
Сега е още по-голям хаос. Толкова, че понякога говоренето преминава в рязко мълчание.
Точно така ми се иска да продължа. С "мълчание", което самичко да говори за себе си. През разказа на четирите сезона. Изцяло субективно, може би лаконично, но пък искрено.

Зима, 2015 

 

*                   *                    *

Или с други думи - отново се предизвиквам.

Този път на тема "Сезонни настроения". ッ

Помниш ли...

Помниш ли, помниш ли тихия двор,

тихия дом в белоцветните вишни? -

Ах, не проблясвайте в моя затвор,

жалби далечни и спомени лишни -

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

моята стража е моят позор,

моята казън са дните предишни!

Помниш ли, помниш ли в тихия двор

шъпот и смях в белоцветните вишни? -

Ах, не пробуждайте светлия хор,

хорът на ангели в дните предишни -

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

сън е бил, сън е бил тихия двор,

сън са били белоцветните вишни!

 *                *               *

Не мога да го напиша по-добре от Дебелянов, а толкова харесвам тази негова творба. С нея и с тази снимка завършвам годишното предизвикателство, което си поставих. Това е моят декември!

А на всички вас пожелавам весело посрещане на почукващата на портите ни година. Дано бъде изпълнена с повече добро, което да осмисля дните ни и да дарява радост! Бъдете здрави и честити. ッ

Далечното себе си

Да си толкова различен, колкото сам да можеш да познаеш. Толкова, колкото всеки изблик на новост да е преживян. Да изненадва, преобръща и развихря... Да омиротворява, омагьосва и погалва...
Защото е толкова твое и лично, колкото дори не си подозирал. Защото едва сега му даваш воля. За да ти прошепне себе си, да опита от плахия ти порив и смело да те поведе за ръка. Докато усетиш досега всецяло.
Онази нова частица е твоя, колкото всяка позната. Криеща се свенливо в тъмното. Обуздаваща плахия лъч и вдъхваща му безмерен кураж. И тогава отпива от твоята жажда. Едва тогава дишаш от нея.
Познаваш далечното себе си... Толкова, колкото никога досега. Отдаден и вярващ. Препускащ и грабещ. Изпълнен с надежда!

И моята снимка за месец ноември.

Онзи миг...

Често те питах защо се случва така... Плачейки, молех за потвърждение. „Аз няма да умра, нали?” И сляпо си вярвах. Не знаех, че всички сме тленни, не исках да мисля, че и аз съм сред тях. Откривах спокойствие в твоята утеха и бездната изчезваше за миг. Или пък просто я прескочих? Защото знаех, че те има - мила моя, подарила ми живот.

После бездните зачестиха. Някои изникваха сами, други сама си подкопавах. „За да се научиш на живот”, така ми казваха.

Яростно се изкачвах нагоре и неумолимо катерех своите бездни. Отнемаше ми цяла вечност, почти се бях отказала... За да ми вдъхнеш вяра, мое всичко! И закрачих по-смело, и се страхувах по-малко, и никога не спирах да мечтая. Защото знаех, че ще бъде. Онзи миг, в който крилете се реят, а вселената ни следва с надежда.

И моята снимка за месец октомври... 

Скрито богатство

Цял живот го търсиш и яростно се стремиш да го получиш. Гребеш с пълни шепи, а понякога те толкова преливат, че усилено се връщаш и събираш остатъците. Гордееш се с натрупаното и ревностно го пазиш. Милваш го, отдаваш му вниманието си и в един миг се оказваш негов роб.
И докато заслепено си гонил вятъра, без да се замисляш това ли е богатството в твоя живот, хората вече ти махат за довиждане, а някой дори шепнат "Сбогом!"  И въпреки това продължаваш. Събираш, разпределяш, съграждаш и забравяш, че освен себе си, има и друго, което ти е скъпо. Друго, което вече е създадено и очаква твоята помощ. Да му подадеш ръка, да запълниш празнината, да подариш усмивка в безнадеждните моменти.
Но толкова ли е силно желанието ти? Толкова, че новото безмилостно те влече към безкрая, а завещаното тъне в мрака. Плевели се провират там, където ти трябваше да намираш покой. Крадци са се разпоредили с това, което трябваше да ти навява нежност. Безвремие е изтрило и малката трохичка, завещана в сърцето ти.
Но когато останеш сам със себе си, покани онези прашни спомени. Приеми ги в своя бляскав дом, покажи им колко много си постигнал. И ако те останат мълчаливи, опитай да ги омилостивиш. Понякога ключът все още е в бравата и тихичко очаква твоя досег. Не за да заключиш завинаги миналото, а да му дадеш от пресветлата си жажда за бъдеще!

И моята снимка за месец септември...

Малките камъчета

Онези, които считаш за съвсем невзрачни и безмилостно подминаваш. Като малък си късал обувка след обувка, подритвайки ги по улицата. Понякога просто си ги захвърлял към хоризонта. А то, малкото камъче, току се е превърнало в жабка сред локвата. Открил си идеалното и си го скатал в тайната кутия.

Дали го боли, когато го подритваш? Дали го е страх, когато го захвърлиш? Дали не му е скучно сред хилядите скъпоценни вещи...

Малките камъчета, които макар да не оценяваш, след време усилено дърпаш към себе си. Заради моментите, в които си ги прежалил или кротко си ги забравил. Изведнъж осъзнаваш колко много камъчета си събрал. Подредил си пътечка от обичните, които няма да те наранят.

И внимавай. Избери си онези, които проговарят само на теб. За да подариш цялата си мечтателност, посипана с необятност. Когато потъваш...

За да ти нашепват след време за вълшебни времена, в които родната стряха е не само спомен, когато майчината милувка е не просто гореща сълза, когато бащиното рамо е не само открадната мисъл. И когато детските стъпки припкат към теб, за да ти подарят най-живата си вяра. А ти се сливаш със залязващото слънце, благодарен за подарения миг - на всемир и топла обич.

И моята снимка за месец август.

Пътувайки

     С препълнени раници, преливащи от нужни и ненужни емоции, отново сме на път. Отброяваме поредната последна минута, вайкайки се дали няма да изпуснем влака... Бързане, лутане, финална проверка, нещо, приличащо на обуване и ключът се завърта отвън. Най-накрая потеглихме... По-скоро започнахме. Потеглянето предстои.
     Някак се добираме до тежката машина и се приютяваме под тоновете метал. Отдъхваме, стоварваме багажа и напрежението и най-накрая... потегляме.
     И пътуваме. Ти обикновено четеш книга, занимаваш се с компютъра или нежно облягаш глава на рамото ми. А аз умирам за гледката през прашния прозорец... Мога с часове да се взирам през сменящите се картини. Релси, сгради, мостове, скали, реки, дървета и безброй клони... Ожънати ниви, натежали слънчогледи и срамежливи макове, криещи руменината по бузките си.  Тук-там някое зайче ще се шмугне през миглите ми, щъркели ще прелитат през добри вести. Дори посягам към светлолюбивия приятел в опит да запазя момента.
     Обичам да пътуваме. Двамата! За да споделям през прашинките и да отпивам от твоя поглед. И когато напуснем металния брътвеж, да се отправим към милите ни хора. За да ни подарят най-топлите си прегръдки, нашепващи за отминала липса.
     И щом заговорим за приготвяне, мислите някак се свиват. Не пърхат до лудост, предусещайки близко "Довиждане". Но и сълзите топлят, понякога даже парят. За да оставят следата си, по която някога отново ще се водим. В правилната посока!
     Отново двамата, отново на път, отново към вкъщи - но другото. С усмивка, че го има, с усмивка, че ни пази, с усмивка, че има къде да го открием. До мига на поредното пътуване - към отдъхващото себе си...

Моята снимка за месец юли. С пожелание винаги да пътувате, но да се връщате към себе си!

***Същата снимка (с малки различия) намери приложение и на друго местенце. Ако сте любопитни да разберете, заповядайте ТУК. И приятно четене!

Цветен и усмихнат ден желая на всички! ッ

Преходност и вечност

Съществува ли вечност? Кой я прегръща? Кой може да я опише, да разгадае магията на необяснимата й същност...

Не е ли вечността сълза от ефимерното? Или краят е началото на всяка вечност.  Защото пътят ражда преломи. Онова, което остава, защото вечно живее в нечия душа.

И ако творецът съгражда нови светове... Рисува красотата на света, преминавайки едва доловимо през себе си. Вселена от бримки, заплетени с чувствен оттенък. Следа, която нито един живот не ще загърби. Оставя себе си в нищото, обещаващо му всичко и завинаги.

И ако всеки човек твори битието си... Стихията на себедоказването поставя началото на безпределната борба. И изведнъж всичко приключва. Но само наяве. За да започне отново.

Защото там, в нищото, някой обещава всичко и завинаги. Обича до болка и отдава изцяло. Преминавайки през бродещи светове, за да разкрие душевната си благодат.

Светлината Ти ще грее в душата ми...

 

"Ева" на Огюст Роден

Моята снимка за предизвикателството.

И белегът на месец юни...

*                          *                        *

Посвещавам на дядо ми. Моят мил дядо, който преди няколко дни ни напусна и душата му вече се рее свободна...

Ще запазя спомена за Твоето спокойствие и благата Ти усмивка...

Не бях подготвена за тази загуба, все още не мога да я приема. Но се надявам да си на по-добро място...

* Извинявам се за отсъствието си. Искам да знаете, че макар да не публикувам и да не коментирам в момента, минавам през местенцата ви и се радвам на красотата, която поднасяте на своите близки.

От сърце желая здраве на всички ви!

Танцът на истината

Замислял ли си се за онези моменти, които съпътстват ежедневието ти, но остават някак недооценени? Когато смислите преминават през теб като през куха стена, която не би била ничия опора. Отправят се безцелно в пространството и после никой не може да открие къде са изчезнали. Забравени, изгубени и немислими.

Задавал ли си си въпроси? Въпроси, които измъчват съзнанието до болка, защото отговорите карат всяка частица от теб да изтръпва. Сякаш разбираш, че си част от необятен свят или несъвместимо създание, което остава изолирано в себе си.

Опитваш ли се да промениш себе си? Защото нищо не би посегнало, ако ти не му дадеш своето доверие. И нищо не би оставило следа, ако ти но го натовариш с идентичност. Която обаче изисква безкрайна личностна борба, неизбежно ограбва и от теб зависи дали ще се опазиш.

Поискал ли си най-важното? Или се задоволяваш с маловажни решения, замъгляващи острието и прикриващи истинската му способност. А то би могло да прониже и най-непроницаемата материя.

Докосваш ли истински? Толкова нежно, че досегът да остане незабележим и... незабравим. Противоположен в същността си. Хаос в нищото.

Или просто гледаш без да виждаш? Отпиваш без да утоляваш? Поглъщаш без да засищаш?  И просто мърсиш душата си без да искаш прошка, без да питаш колко болка си й причинил.

Но тя отново ще се изправи. Така грациозно, както финесът само пресъздава. С цялата мощ на идеята. Животворна и нестихваща. Защото е тя...

"Танцът на истината"

или следата, която струйка вода остави в съзнанието ми... ッ

А въображението нарисува жена под звуците на живота...

И запечата снимката ми за месец май.

Нали няма да ме забравиш?

- Хей ти, чуваш ли ме? Нали не си ме забравило? Аз винаги се връщам при теб, когато слънцето те погали и ти му отвърнеш с цялата си прелест. И съвсем нежно пристъпвам, така деликатно те докосвам и едва посягам към теб... За да не те нараня и за да оставя диря единствено в мислите ти. Може би в сърцето ти? Ще ми позволиш ли? Инак не бих посмял. Прекалено скъпо си за мен, прекалено крехко и невинно. Не заслужаваш и частица от разрухата, която бих могъл да ти причиня. Затова съвсем лекичко ще ти нашепна, за да си спомниш за мен. Нали не си ме забравило? Надявам се, че не си. Изминала е само една година. И слънцето е все така ярко. И моята привързаност също. И мечтите ми! Смели и волни, но съвсем прецизни. Ти просто имай вяра. Нали имаш? Не я губи, защото е безценна. Но не бива да прекаляваш. За да не се самозабравиш, недей. Осъзнавам напълно, че си цвете омайно, но не бъди нарцистично, недей. Не ти приляга. Бъди себе си и аз все така ще се завръщам при теб. За да отпивам от бялата ти нежност, за да преливам в изящния ти силует и да потъвам в безкрайната жизненост. Благодаря ти! Обещавам да се завърна. Когато слънцето отново разпали жарта си и ти смело разкриеш света си пред него. И ще ти подаря себе си за сетен път. Ще очаквам този миг. Нали няма да ме забравиш?
- Никога, не бих могло... Нали ще си спомняш?

Моят април...

Наричай ме пролет

     "Наричай ме пролет, защото аз ще ти разкажа за истинската Тя. Ще ти подаря нейните цветове, които смело шарят навред. Ще ти позволя неиния аромат, който омайва без жал. Ще ти прошепна нейната мелодия, която пропива в цялото ти същество и гради симфонични мечти. 
     Яростно разпуква ледове... за да ги поръси с топлина. Смело събужда заспал живот, за да му вдъхне от своята свежест. И гордо пристъпва, за да смае навред. Да, тя, пролетта!
     Ти, точно ти. Не се страхувай! Защото тя се носи на бленуван лъч и ефирно трябва да я разгадаеш.
     И аз съм нейно творение! Така нежно, крехко и мимолетно. Просто миг, но във вечността. Тук съм и ти разказвам за нея - която винаги ще се преражда.
     Затова наричай ме... пролет."

...Или моята снимка за месец март.  ッ

Познавайки самотата

Самотата е особено състояние. В същото време - и доста противоречиво. Някои хора изпитват страх само при мисълта за нея. Други обичат компанията й. Всеки според собствения си "двор".

Но какво е всъщност самотата? Тя съществува ли, или ние я създаваме? Тя чувства ли се, или се мисли? Тя моментна ли е, или е вечна? Тя има ли си причина, или просто ни връхлита неочаквано? Списък без край... Със сигурност е всичко това и нищо от него.

И все пак самотата ни е позната. Честити са онези, които никога не са отпивали от горчивината й. А може би срещналите я са благословени, защото така оценяват моментите на заедност, споделеност, съзидателност. Моментите на вечно бленувана и все пак постижима хармония...

Това е моят избор за подетото предизвикателство, моят месец февруари...
Снимката със самотния старец.

Капчица цвят

Онези настроения? Да, точно онези. В които умът ти се бори с несъществуващи парадигми и изявлени  лудости. В които душата ти рови и рови, не спира да търси и кога ли открива. В които се чудиш къде си, после осъзнаваш, а още по-късно отново изгубваш. И така засега, понякога и с последствия.

А на момента се луташ... В тъмното? Или пък в светлото? Кой ще ти каже? А защо ти е необходимо чуждо вмешателство? Всъщност и сам можеш. Можеш да се изправиш, да изтърсиш събралите се прашинки и да разтъркаш очи. Хубаво ги разтъркай, за да видиш добре светлината. Така, че да те заслепи и после да се чудиш къде се намираш. Но ще откриеш - точно тук, между него и нея.

И когато откриеш, капка по капка ще разсееш мъглата. Ще избистриш потъналото в нищо съществование, станало лениво и обезкуражено. Дори обезглавено. А може би изгубено отново?

Не, точно там си е. Далеч от теб, но толкова, колкото да протегнеш ръка и да го уловиш в шепите си, да го стиснеш в пръстите си и да го изсипеш върху пясъка. Но после не го събирай, няма смисъл. То вече е пропито между малките песъчинки и само сянката му се прокрадва на повърхността. Само ароматът му владее пространството.

Когато все пак решиш да бръкнеш надълбоко, да разровиш сплъстените тленности и да разкриеш тъй закътаното всичко, то ще е там. Ще е там и ще те чака в готовност. С ярост ще се слее с душата ти, а после страстно ще ти разказва приказки. Ще те омае, но не се поддавай. Бъди разумен и вземи най-правилното решение. Избери онзи твой свят, шарения, многоликия. Избери го и здраво го стисни, осъзнай мислите му и не го изпускай.

И когато миг и вечност се слеят, то ще те чака там - в нищото и всичкото. Ти просто направи крачката, за да го достигнеш. И се влей в него. Но не със сила... Защото капките са крехки и само едно погрешно движение може да ги събори. А паднат ли, изчезват, пропиват се. И дори да осъзнаеш, късно е. Затова пази ги, оглеждай се в тях и те ще ти разказват. За хубавото и лошото, за вселилото се в теб. А ти рисувай шарения си свят!

*

Едно другарче всеотдайно ме напътства по трудния за мен път на фотографията. Ама съм си инат и не се давам, уча се с огромно желание. И макар същото това другарче да ме очаква на едно изключително приятно и изпълнено с позитивизъм местенце, аз още не събирам смелост. А там толкова пчелички усърдно и с желание творят - без умора. Предизвикват се и със замах изпълняват.

Та реших и аз да се предизвикам, макар и само в моето местенце - за момента. Ще бъде всеки месец, по веднъж. Макар и със закъснение, това е моят избор за месец януари - капчица цвят. Няма да си задавам тема, всичко ще е подчинено на някакви настроения... :)

Кулинарно и не съвсем: IV част

Май ще закриваме сезона на своеобразната ми манджа. Е, ако ме озари някаква муза, може отново да забъркам подобни истории, но за момента ще си починем. Остана само да си приготвим и зимнината, за да сме спокойни за предстоящия сезон. Малко късничко, но по-добре отколкото никога, нали така? :)

Ето и какво включих аз в тазгодишната зимнина...

"Манджа с действие"

IV част

Зимата наближава, времето става все по-студено, а скоро синоптиците прогнозират сняг. Ред е на зимнината.

Ще започнем с царската туршийка – изобилие от вкус и цветове. За целта ще се възползваме от проблемите с бежанците. Хем са многобройни, хем са разнородни – разнообразието е гарантирано. Така никой няма да остане равнодушен и всеки ще оцени царствеността на пъстрата ни туршия.

В този дух ще си подготвим и киселото зеле. Не може българска къща без поне един бидон. Ама хубаво трябва да го приготвим, както си му е редът. Толкова да е хубаво, че да си гарантираме опияняващата му миризма, по нищо неотстъпваща на тази около случая с Христо Бисеров. Пък после ще му мислим кой колко зеле и кой колко пари е прибрал.

За да не ни стане прекалено кисело, ще уравновесим вкусовете с лютеница. За целта ще се отправим към Орлов мост. Там, на 16 ноември, се събра предостатъчно червено, от което да получим запомняща се контралютеница. Потвърждава го и Янаки Стоилов от БСП.

И за финал ще се подсладим. Ще се поглезим със специален конфитюр. Точно като полицаите – и те се захаросват със скъпи хотели. Ама така де, всички трябва да са доволни.

След усилената подготовка, прибираме старателно зимнината и вече сме готови за зимата на Орешарски.

*                     *                     *

 Благодаря на всички, които все пак преживяха по свой си начин едно подобно начинание. Аз се уча в момента и вашата оценка е важна за мен. Благодаря още веднъж!

Хубав ден желая на всички! :)

Кулинарно и не съвсем: III част

Днес ще ви сервирам поредната порция от "сготвеното". Малки подробности са, че всъщност нито се готви, нито е особено вкусно, но... съдба. :)

На вашето внимание представям... студентския сандвич.

"Манджа с действие"

III част

Страната се тресе от протести и окупация дебне от всеки ъгъл. Разбунени духове призовават към съпричастност и подкрепа. Да заситим глада, за да поведем смело хорото!

И с какво друго, ако не със студентски сандвич - най-емблематичното ястие за българските висшисти. Не съдържа нищо прекалено, а една основна съставка – насъщния. За желаещите, ето и рецепта: две филийки хляб, по средата – трета.

Първата филия отрязваме с дебелина поне два сантиметра. Тя трябва да бъде достатъчно устойчива, за да подкрепи надигналите се студенти. Да бъде опора на тези, които твърдо защитават идеята за окупация, протестират упорито срещу сегашното управление и не отстъпват пред нищо. Цитирани реплики: „Червени боклуци! Червени боклуци”; „Сега те се възправят срещу олигархията, която се наложи през последните 10-15 години в България и тази олигархия е изпила жизнените сили на нацията. Няма кой друг.”

Втората филия не бива да отстъпва на първата, за всичко трябва баланс. Тя ще е за онези, които не биха заменили спокойствието си за нищо на света. За тях няма изкушение, което да ги отклони от овчедушния всемир. Цитирани реплики: „Това не е студентски протест, това не е окупация, това е паразитиране! Ние не приемаме тази проява да се третира като студентска, за нас тя е антистудентска.”; „Университетът не е затвор!”

За финал ще отрежем и третата филия. Тя ще бъде малко по-тъничка, за да компенсира останалите. Все пак сандвичът е за ядене, а не за гонене на рекорди и невъзможност за консумация. Та своеобразния пълнеж ще посветим на онези, които са с по-различното становище и не изпадат в крайност. Това са хората, които подкрепят идеята за протест, но не и форма като окупацията. Цитирани реплики: „Академичният съвет на Софийски университет „Св. Климент Охридски" разбира и подкрепя мотивите на студентите, окупирали сградата на Ректората, като реакция на липсата на морал в политическия живот, отсъствието на загриженост за бъдещето на младите хора в страната и незачитането на техните позиции. Призоваваме организаторите и участниците в окупацията да потърсят други форми на протест, които да не пречат на Университета да осъществява своята мисия.”

Това е студентският ни сандвич. Смело отхапете от него и попийте вкусовото изобилие...

Кулинарно и не съвсем: II част

Представям ви втора част от това, което така се върти в ума ми, че се заиграва и измисля доста абсурдни неща на моменти. Но... да живее вдъхновението, самоиронията и чувството за хумор. И за реална преценка, да не забравяме.

Днешният словесен изблик се роди след оставен коментар към първата част. Мими, благодаря ти! :)
Така че с удоволствие приемам всякакви идеи. А какво ще забъркам след това... Не знам, то самичко рисува и избистря образа си.

И така, днес е ред на един доста богат... гювеч.

  "Манджа с действие" 

II част

 

Започнахме малко от краката за главата. Първо подсладихме с тиквеник, но пропуснахме най-важното – основното ястие. И за да не остане някой гладен, днес ще поднесем един много богат гювеч. Всичко ще му сложим, за да не липсва нищо. Така ще има за всекиго и по много.

Ще започнем с 6000 монети, които Ватиканът спря от обращение. Причината била грешното изписване на името Исус. Макар 4 монети да са вече продадени по невнимание, останалото количество ще е напълно достатъчно като първа съставка в гювеча ни.

Ще добавим и новината за поредните загинали емигранти в Средиземно море. Според премиера на Малта Джоузеф Мускат европейските води в близост до Африка се превръщат в „гробище”. А после кое море е черно... И кои души са черни...

Нека обаче се спрем на вариант с месо. В избора си ще последваме примера на братята руснаци. Ще си го поръчаме с обаждане. Така направили и те за жертвоприношението за Курбан байрам – поръчка по телефона. Казват, че имат определена цел – да се избегне шока сред хората, които не са свикнали с подобни ритуали.

За повече пикантност в манджата, ще добавим и щипка абсурд, която със сигурност няма да бъде незабелязана. За целта оставяме сирийските войници да вилнеят с открита стрелба срещу бременни жени. За това разказва британският хирург Дейвид Нот, работил пет седмици в болница в Северна Сирия. Според него това е като игра за сирийските снайперисти. А защо ли? За да спечелят кутия цигари.

И така. След като си осигурихме основните продукти, както и някои допълнения, вече имаме завършено ястие. Всичко може да открием в него – и невнимание, и парадокс, и ирония, та дори и абсурд. Досущ като истински гювеч – има от всичко.

Но все пак нека завършим започнатото. Да изпечем гювеча на слаба температура за поне три часа. Така хубавичко ще се сготви и крайният резултат със сигурност ще впечатли.

 

*                        *                        *

Усмихнат и ползотворен ден желая на всички!