сряда, 2 януари 2013 г.

Цветни одежди върху сивата плът

Човек се чуди и диви на най-различни неща около себе си. Представя си ги по един начин, мечтае за тях и копнее да има шанса да ги зърне все някога. А те са така обикновени и естествени...
И ако се случи благоприятната възможност да сбъдне някое от тези мечтани (не)случайности, той се носи на крилете на щастието и удовлетворението. Постигнал е желаното, успял е да го срещне, изживее, почувства. И следват безброй вълнения, подкрепени с приповдигнати емоции и цветни впечатления.
А ако се окаже, че се е залъгвал? А ако бялото разкрие истинската си черна същност? Ами тогава?
Тогава чувствата са все така приповдигнати и цветни, но цветовете в тях започват да потъмняват, да избледняват, докато посивеят и се обезличат. Тогава апатията заема свободно удобното кресло в душата ни и тежко-тежко пристъпва напред-назад като вечен стопанин, а може би - неканен гост.
И едва тогава се замисляме какво всъщност искаме, за какво се борим и какво постигаме. И защо вечно търсим розовите очила, а те са забутани в най-скътания ъгъл на джоба ни, така че достигането да е възможно най-трудно? Защо не погледнем света през собствените си очи, така че да го усетим с пълна душа?
Със сигурност неизвестното буди страх и тревога, но няма как да е сигурно, ако не му се отдадем с пълна решителност. Едва тогава всяка една предприета стъпка оставя реалния отпечатък върху съзнанието ни. Едва тогава усещаме горчивината на натуралния шоколад без да повтаряме всепризнатото мнение за вкусовите му качества, защото съдържа висок процент какао... Едва тогава ще видим, че красивият лебед не е нищо повече от загадъчното малко врабче... Едва тогава ще оценим нежността на момината сълза без да се съгласяваме, че розата е царица сред цветята...
За да усеща, изживява и почувства, човек трябва да дава - най-вече от себе си. Да дава, отдава и предава, за да получава.
И ако някога бляновете се реализират с красив завършек, то има моменти, в които мечтаното се оказва преобразено с неочаквана премяна. И когато съблечем мъгливите одежди, отдолу се показва една леко грозновата действителност, която рязко се разминава с очакваното. И в противовес на романтичните ни нагласи казва тежката си дума. Още по-трагичен е онзи завършек, който напълно променя представите ни, заменяйки ги с най-неочаквано лоши впечатления.
Но това е светът, който си градим - отношение, представа, впечатление. Ред по ред емоции, ред по ред усмивки, ред по ред сълзи. От всичко по много/малко. Дано емоциите са повече - придружени с малко сълзи, с много усмивки.

А защо ме връхлетяха всички тези мисли? Нищо особено не се е случило. Едно съвсем нормално човешко желание се изпълни - за посещение на непознат град и среща с един от символите му. По-неприятното в случая се оказа завършекът на това преживяване. Когато мечтаното се превъплати в красива емоция, а след това разкри истинската си същност. Когато един бряст внушаваше величие и вековност, които срещнаха студенината на реалността - "А ти знаеш ли, че точно на това дърво едно време турците са бесили българи?"
Безмълвие...


2 коментара:

  1. Много силна публикация,Гери!
    Радвам се,че си посетила нашия град,макар и със смесени чувства!
    Ще се радвам,ако дойдеш пак да се видим :))

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря, Миме! И да не останеш с грешно впечатление, просто тогава такива мисли изплуваха в съзнанието ми. Иначе вашият град си е страхотен и се надявам скоро да го посетя отново, откога мечтая за Карандила... С удоволствие бих приела да се видим, сладко ще си побъбрим. :)
      Поздрави и хубав ден, Миме! :)

      Изтриване