И никой да не ме чуе, няма да мълча!

     Защото ми писна! Омръзна ми да се подиграват явно в моите очи, в твоите очи, в очите на народа ни и на целия свят.

     Няма да говоря за родната ни държава и колко справедливо и уютно място е тя. Милата, вече яростно ридае след всеки удар по славната й история, красивата й природа и някогашния буден български дух. А дали някой ще чуе риданията й...

      Не съм тръгнала да оправям света. За съжаление, нямам вълшебно копче, което да натисна и всичко да се промени към добро. А може би е удачно копче, което с активирането си да изтрие всичко- не само мъката.

      "Не бъди такъв песимист, още си много млада, имаш много да учиш." - вероятно това ще чуя след подобна публикация. Но дали това е песимизъм? Не е ли истинската реалност това? Аз няма да говоря за нищо, което не съществува, нито ще му придавам допълнителен драматизъм. И ще се опитам да отворя очите си съвсем реалистично и да дам кураж на волята си, за да изкажа нещата със същия реализъм.

       "Мисли глобално, действай локално!" Хубава фраза, нали?

      Нямам трибуна и едва ли моят глас е толкова значим, за да бъде чут от всекиго. Но няма и да замълча, защото се насъбира, насъбира и в един момент вече търпението прелива. Дори кипи, виждайки какво си причиняваме всички ние - хората.

     Казват ни, че всеки сам трябва да поеме инициативата, за да се осъществи цялостна промяна. Правилно! Много хубаво! Но нали се сещате, че "онези горе" все пак са определящият фактор. Да, мнозинството е сила, но накрая и един човек с повече власт може да смаже това мнозинство. Историята неведнъж го е доказала.

       Всички инициативи за помощ на нуждаещите се са прекрасни като идея и със сигурност дават поне малка светлинка в мрачния живот на тези хора. Но какво става след това? Тази светлинка не може да купи ежедневния им хляб. Не издребнявам, нито съм меркантилен човек. Далеч съм от подобни разбирания. Но как да говорим за духовно развитие и душевна хармония на човека, който иска спокойно да посреща нуждите си и да осигури необходимото за себе си и семейството си, а не може? Някак нещата се усложняват.

       Вярно е, че силният дух крепи човека. Напълно съм съгласна с това. Но всяко нещо си има предел, нали? И едва ли семейство с болно дете, чиято майка просто си заминава и зарязва всичко, може да се крепи на надежда и силен дух. А какво се случва, когато това семейство впоследствие живее в съборетина, която дори не може да се нарече стая? Какво се случва, когато нямат ток, вода, храна? Какво се случва, когато болното дете пораства, става жена и носи в себе си нов живот? Ами, няколко извратени същества (та те дори не са хора) изнасилват групово младата жена, а след това захвърлят изнемощялото й тяло в студената река. И какво се случва след това ли? Момичето е с два ампутирани крака, а мозъкът й отговаря по жесток начин на случилото се. Баща й казва, че умственото й развитие е като на 5-годишно дете. Повярвайте, определено този човек не е загубил надежда, щом вярва, че е така. Защото ако 5-годишното дете вече ходи, говори, разсъждава и осъзнава в някаква (голяма) степен случващото се, въпросното момиче не може да се похвали с нищо от това.

         Може би някой ще затвори очи, защото подобни неща натъжават. Натъжават, мили мои, но това се случва не другаде, а в милата ни родина. Е, надеждата все пак не е умряла завинаги. Накрая се появи Наталия Симеонова, за да вдъхне поне малко кураж на това нещастно семейство. И не го казвам с ирония, напротив. Макар и медийна проява, въпросното предаване показва реални хора и събития и със сигурност се опитва да им помогне.

        Но да беше само това... Примерите са безброй и не ще прекъснат днес или утре. Ще продължават незнайно докога. Може би докато взаимно се унищожим, защото малко по малко натам сме се запътили.

       Но няма да остана безгласна в случая. Разумът не може да побере как някои хора ще броят стотинките си, за да не останат децата им гладни, а други ще пилеят без каквато и да е умисъл. И как ще четем, че Роман Абрамович е похарчил 5 милиона, а според други и 8 милиона, а според мен и много повече, за да посрещне Нова година, а други ще запалят кротко свещ, защото няма как иначе да осветят дома си дори и на този празник... Всеки според нуждите си, нали така!

       Е, не е точно така. Защото тези, които нямат, също искат да имат, повярвайте ми. Никак не ме удовлетворява да чета как фолк певиците знаели "и две, и двеста". Сякаш само те знаят... Но има хора, които никога не са узнали какво е да имаш въпросното "двеста", а някои и за "две" не са мечтали.

        Може би в това се крие балансът - едни да имат предоволно, а други да нямат и малко. Може би всеки заслужава това, което му се случва. Някак не искам да вярвам на това...  

        Знам, че с тези си думи няма да помогна нито на нуждаещите се, нито на нямащите, нито на страдащите. И ако е някаква утеха за мен, очите ми все пак са отворени и виждат мъката, разумът ми все пак е буден и се бунтува срещу несправедливостта, а сърцето и душата безгласно съпреживяват тези страшни страдания...

        Нека не спираме да виждаме човешката мъка, нека не бъдем безразлични към нея. И ако не можем да помогнем, поне да ценим това, което ни е дадено на нас, защото на други не е.