Бъди търпелив, за да осъзнаеш истината

Животът е труден и ти забива неочаквано нож в гърба. Съвземаш се бавно. Мъчно изкачваш стъпалата до повърхността. Едвам поемаш въздух със залинелите си дробове, а болезненият лъч светлина съвсем леко се провира през закърнелите очи. И все пак се изправяш, изтърсваш праха от себе си и бавно, но уверено, продължаваш към следващото изпитание...

Описаната картина не е никак приятна, но със сигурност рисува голяма част от представите на някои хора за света. Да, светът е разнообразен, цветен, но това не означава, че разнообразието му се ограничава до всички нюанси на бяло, черно и сиво... Все пак има и по-топли цветове, които разведряват тъмнината и внасят частица надежда...

Безспорно всеки сам прави изборите в живота си. От това какви дрехи да носи, през това в какъв дом да живее, до това в какво всъщност да вярва. И не на друг, а наш е изборът как ще възприемаме света около себе си, какво ще извлечем от него и какво ще дадем от нас самите.

А има много какво да дадем - доброто възпитание, например, дори благата усмивка. А даровете, които ни се предоставят безплатно? Та ние толкова често ги подминаваме без дори да забележим, че все пак ги има и са точно за нас...

Вероятно и аз пропускам много от тези дарове, но някои от тях съм открила и ревностно пазя. Точно такъв дар е обичта ми към близките хора. Тези, които осмислят делата ми и които изпълват съществованието ми с такава радост...

Няма да изреждам имената им - това няма никакво значение в случая. Защото всеки сам трябва да открие тези хора и да им се посвети - да им дава и да взима от тях, да се учат взаимно.

И не защото моите представи се ограничават само до тях, а просто защото утре ще ги видя... след около година и половина, след изминато разстояние от хиляди километри, но и с толкова мили чувства - моите любими братовчедки. Не просто искам да ги видя... И ако можех, бих прекарала възможно най-много време с тях, но обстоятелствата определят друго. Да, някога бяхме постоянно заедно, но тогава ни делеше просто една бетонна плоча - аз бях на единия, а те на другия етаж. Е, сега отново сме на една и съща територия - на континета Европа, но определено не сме така близо (за мое огромно съжаление).

Не натрапвам чувствата си към тях на никого. По-скоро ми се иска да предизвикам изблик от емоции, който да обгърне всички обичани хора. А повярвайте, имаме голяма нужда от тях, те от нас - също.

И макар да знам, че до утрешния ден ще броя всеки изминал час, ще горя от нетърпение да ги видя и ще запазя дълбоко в себе си всеки момент, прекаран с тях, дните заедно ще преминат светкавично бързо... Всеки път е така - дали ще са 3 дни, 5 дни, седмица, десет дни, две седмици - никога не са достатъчни.Но пък са истински и незабравими.

Разстоянието е болезнена подробност. За добро или лошо все повече българи са се уверили в това... Но така си избира майка България - не обича децата си и те й обръщат гръб, търсейки доброто другаде.

Но колкото и болезнено да е, разстоянието учи - най-вече на търпение и на осъзнаване. Търпение, което ти помага да дочакаш желаното и осъзнаване, което преоткрива красотата му.

Любими мои каки, дори и на 70 години, пак ще сте моите каки. И макар сега разстоянието да е пречка, аз знам, че скоро (подчертавам скоро) то няма да е фактор. =)